Двата очерка са продиктувани от едно и също безпокойство. И в двата случая един “човек от Санкт Петербург”, тревожен, кисел и горд, помрачава щастието на другите и своето собствено щастие, защото отказва да приеме живота такъв, какъвто му се представя. Да бъде непринуден. Да бъде дете. Да обича. Такива са вечните предписания, които Достоевски развива в творбите си.
И малко по малко читателите започват да го разбират. Успехът на Дневник на писателя надминава всичките му очаквания.
Още през първата година списанието има две хиляди абонати и още толкова се купуват на ръчна продажба. Следващата година абонаментите са три хиляди, а продажбата на ръка четири хиляди броя. Някои броеве се преиздават два, три, пет пъти. Влиянието на Достоевски расте с всеки изминал месец. За голяма част от културната младеж Фьодор Михайлович ставе знаме, пророк. Писмата, които получава, му разкриват интимни тайни, сантиментални дилеми, религиозни съмнения, срамни разочарования.
“Получих стотици писма от цяла Русия и научих много неща, които не знаех. Никога нямаше да повярвам, че толкова много хора в нашето общество споделят моите идеи.”
Макар че имаше малко свободно време, Достоевски отговаряше на всички писма и плащаше пощенските разноски. Ако някоя девойка му напишеше, че не обича годеника си и че иска да продължи да учи, веднага є осигуряваше протекцията на някоя влиятелна личност: “С вашите стремежи, не можете да станете съпруга на търговец… На никаква цена не осакатявайте живота си. Ако не го обичате, не се омъжвайте. Пишете ми пак, ако желаете…”
На друга кореспондентка отговаря: “Не бива да се омъжвате без любов. Но размислете добре: може би е от мъжете, които се заобичват отпосле. Ето моя съвет… Поискайте от майка си време да размислите (нищо не обещавайте), наблюдавайте човека, осведомете се за него…”
Една студентка се оплаква от изпитния си неуспех и Достоевски не се колебае да я утеши: “Много съжалявам за вашия неуспех на изпита по география, но това е такава дреболия, че не бива да преувеличавате значението є. А вие сте ми написали отчаяно писмо.”
На една девойка, която заминава за Сибир като милосърдна сестра, изпраща вълнуваща благословия. Радва се на щастието на млада майка: “Какво щастие, че имате деца! Колко хуманен правят те нашия живот, колко го извисяват! Децата са бреме, но необходимо бреме.”
На свой кореспондент евреин пише: “Ще ви кажа сега, че не съм враг на евреите и никога не съм бил. Но четирийсет века съществуване, както твърдите вие, доказва, че това племе има удивителна жизнеспособност и че му е било невъзможно през цялата си история да не се реализира в различни status in statu1…
На московските студенти изпраща дълго писмо в израз на симпатия: “Вие ме питате, господа: “Доколко ние, студентите сме виновни?” Ето моя отговор: За нищо не сте виновни. Просто вие сте деца на това общество, на което сега обръщате гръб и което е изтъкано от лъжи. Обаче, откъсвайки се от това общество, изоставяйки го, нашият студент не се насочва към народа, а някъде към чужбина, към европейските идеи… А нашето спасение е в народа…”
Порасналият авторитет на Достоевски не се изразява само в обема на кореспонденцията му. Разширява се и кръгът на светските му връзки. Канят го навсякъде. Той приема повечето от поканите. Жена му почти никога не го придружава, защото е изтощена от работа - счетоводство, експедиция. За няколко години тази млада жена е загубила кокетството и амбицията си. Сама признава, че се надява да се харесва на съпруга си със своята “душа”. Изоставила се е, носи кърпени дрехи, грубо бельо. Достоевски се опитва неумело да є върне вкуса към облеклото:
“Знаеш ли, Аня, (еди коя си) носеше великолепна рокля. Беше от най-семплите: привдигната и събрана вдясно, отзад дълга до пода, но без да се влачи; вляво, забравих, май също беше повдигната. Трябва да си направиш подобна рокля. Ще видиш колко ще ти прилича!”
И още: “Не знаеш колко чудесни са очите ти, усмивката ти и мигновеното ти оживление в разговорите. Цялата грешка е, че не излизаш достаътчно сред обществото… Но ако се опиташ и започнеш да излизаш, ако се обличаш по-грижливо, сама ще се учудиш, като видиш колко си млада и извънредно хубава.”
Но Анна не го разбира. Мъжът є я е обвързал толкова здраво с духовния свят на книгите, че вече не може да стъпи в реалния свят. Не е гъвкава като него. Той пътува между света на истините и света на свръхестественото, но никога не се откъсва напълно от единия свят за сметка на другия.