В салоните, както някога, Достоевски се показва ту приветлив, ту гневен, ту благ или пък свадлив.
“Винаги съм се изненадвала от изключителната му скромност, отбелязва Е. А. Щакеншнайдер; да рече човек, че не си знае цената. Което впрочем обяснява и крайната му обидчивост, или по-точно защо постоянно е нащрек в очакване на оскърблението. Често приемаше като обида нещо, което никога човек със самочувствие не би възприел по този начин… На моменти сякаш в гърдите му се събираше капка злъч и се пръскаше изведнъж и той трябваше да се освободи против волята си от нея. Аз пък винаги познавах по някакво цупене на устните или по израза на очите, че ще изрече нещо лошо. Понякога успяваше да се овладее, да преглътне своята злъч, но тогава ставаше мрачен, мълчалив и в лошо настроение.”
Всъщност обществото оправдава лошия характер на Достоевски с неговия гений. Лошият характер става необходима карикатурна черта в образа на гения. И далеч не му вреди, а му помага, сближава го с читателите му.
През 1878 година някогашният каторжник получава от Имперската академия на науките следното съобщение: “Имперската академия на науките, в желанието да засвидетества своята почит за литературното ви творчество, ви избра за членкореспондент към секцията руски език и литература.” А възпитателят на великите князе Сергей и Павел го посещава, за да го покани от името на императора за няколко разговора със знатните му ученици.
Така Достоевски вкусва насладата от окончателно спечелената слава. Той е успял да изплати голяма част от дълговете си. Багодарение на шурея си разполага с извънградска къща в Старая Руса. Дневник на писателя се оказва забележително доходоносен.
Какво повече?
Люба Достоевска ни е оставила чудесен портрет на баща си от това време:
Фьодор Михайлович спеше на софа в работния си кабинет. Над леглото му беше окачена литография на Мадоната от Сиктинската капела на Рафаел. На събуждане първият му поглед падаше на изящния є образ. Той ставаше, измиваше се с “много вода, сапун и одеколон”. После се обличаше от глава до пети, защото не харесваше мъжът да стои през деня по халат и пантофи. “Още от сутринта беше обут и облечен безупречно, с хубава бяла риза с колосана яка и връзка.” Полагаше грижи за сюртука си: “Петната ме смущават, казваше той. Пречат ми да работя…”
Като довършваше тоалета си, Фьодор Михайлович отиваше в столовата да пие чай. Изпиваше две чаши, а третата отнасяше в кабинета си. На работната му маса цареше ред като при хирург: кутията с цигарите, писмата, книгите, вестниците си имаха “титулувани” места. Анна Григориевна отиваше в работния кабинет на мъжа си, настаняваше се пред него, подреждаше на малка масичка тетрадка, моливи, гума и Достоевски започваше да є диктува страниците, които беше написал през нощта. Тя ги стенографираше и веднага ги преписваше. Фьодор Михайлович поправяше копията.
По-късно беше ред за обяда, разходката, покупката на лакомства за децата, вечерята, чая и пак Достоевски се затваряше в кабинета да работи. Редовният и ползотворен живот го опияняваше. Сякаш изпитваше неизчерпаема удовлетвореност. Но някъде беше написано, че до последния му ден съдбата се е ожесточавала срещу него.
На 16 май 1878 година синът му Альоша, едва тригодишен, получава остър епилептичен припадък. Пристъпът продължава три часа и десет минути и детето умира, без да дойде в съзнание. Достоевски е покрусен от неговата смърт. Той се чувства виновен, че му е предал болестта по наследство. Новата скръб изостря представата му за всеобщата отговорност. Невинността е празно слово. “Всеки от нас е виновен пред всички, за всички и за всичко.”
В деня на погребението семейството наема ландо и поставя ковчежето между майката и таткото. “По пътя плакахме много, пише Люба Достоевска, галехме малкото бяло ковчеже, покрито с цветя, и си спомняхме всички любими думи на детето. Между гробовете е поникнала висока трева. Дърветата са разцъфнали. Птичките пеят. Сълзите се стичаха по лицето на баща ми. Той подкрепяше мама, която хлипаше. Тя не можеше да откъсне поглед от малкото сандъче, което бавно потъваше в земята.”
Достоевски ще превъзмогне последното изпитание, както и другите. Ще се излекува с работа. Ще се спаси благодарение на една книга: Братя Карамазови.
III
КАК СЕ РОДИ РОМАНЪТ БРАТЯ КАРАМАЗОВИ
В броя от декември 1877 година на Дневник на писателя Достоевски съобщава на читателите си, че е решил да прекъсне за известно време издаването му, за да се занимае с творческа работа, обмисляна неусетно и неволно през последните две години, откакто излиза списанието.” Новата книга, за която намеква, ще бъде както Юноша, фрагмент от незавършен голям цикъл, който озаглавява Животът на един голям грешник. В нея ще разглежда темата за съществуването на Бог, “проблем, който съзнателно и несъзнателно ме е терзал през целия ми живот”.