Между бащата и четиримата сина стои жена - Грушенка. Всички воюват помежду си, за да я спечелят. Междувременно Смердяков, смятайки, че изпълнява тайното желание на Иван, убива стария Карамазов. Но за убийството е обвинен Дмитрий. Той е осъден на каторга и заминава за Сибир. Такава е историята.
В нея доминират два проблема: проблемът за прелъстяването и проблемът за Бога. Грушенка и Христос.
Между тези два полюса се люшкат героите на романа. Едните, като стария Карамазов, са поставени единствено под знака на чувствеността, другите, като стареца Зосима - единствено под знака на религията; но между крайностите един деградирал учен представя душите на останалите герои. Смердяков, Дмитрий, Иван, Альоша са може би най-избистреният облик на един и същ индивид, който се отърсва от животното и се осъществява в “новия човек”. Четиримата братя са едно и също преобразено същество. Тяхното степенуване в пространството фактически е само степенуване във времето. “СкЎлата на порока е еднаква за всички, казва Альоша на Дмитрий. Аз съм на първото стъпало, ти си по-горе, да речем, на тринайсетото. Смятам, че е едно и също нещо.”
На “тринайсетото ниво” се намира Грушенка. “Проститутка, с която не бих искал да ме свързват”, казва неин близък. “Куртизанка”, заявява старият Карамазов. Но добавя, че може би е “по-свята” от всички калугерки в манастира. “Това момиче е животно…” “Това момиче е ангел”, отвръщат други от героите. А Дмитрий възкликва: “Да, ето каква е тя: тигър. Царица на безсрамието, изцяло пъклена жена, царица на всички пъклени жени, които са се развилнели над света.” Альоша пък преди всичко е поразен от нейния “наивен и доброжелателен израз”. На кого да се вярва? На всички. Защото Грушенка заслужава всички присъди. Грушенка, девойката, развратницата, животното, светицата обединява в себе си неизброимите противоречия на своя пол. Жени като нея чезнат в очакване, огорчават се, когато се изпълнят желанията им, изгарят от нетърпение да се отдадат, а после упрекват мъжа, че ги е обладал. Те са ту жестоки, заради удоволствието да бъдат благи след това, ту благи заради удоволствието по-късно да бъдат жестоки. Имат извратен свян и невинна похотливост. Лъжат мъжете, Бога, себе си. Не се обвързват с живота. Играят си с живота. Позират пред него, както се позира пред огледало. И правят муцуни. Променят изражението, поведението си, за да добият усещането, че съществуват. За мъжа постоянството е доказателство, че го има. Жената потвърждава съществуванието си с промяната. Мъжът иска да бъде един. Жената иска да бъде многолика. Мъжът се чувства силен, само когато напълно съзнава качествата и недостатъците си. Жената се чувства силна, само когато напълно не съзнава себе си. Мъжът, това е организираният свят. Жената е безформената вселена. При нея всичко е възможно. При нея нищо не е сигурно. Тя трябва да се избягва или да не се прави опит да бъде покорена.
Хубостта на Грушенка е омагьосала стария Карамазов. Този старец, пияница, скъперник, лъжец и порочен, изглежда е точен портрет на бащата на Достоевски. “Той беше сантиментален. Да, сантиментален и лош”, пише Достоевски за своя герой. “Винаги съм вярвала, отбелязва Люба Достоевска, че Фьодор Михайлович е мислел за собствения си баща, когато е рисувал образа на стария Карамазов.”
Пред красивата Грушенка старият Карамазов е смешник, който мънка с лигава уста. Той є дава частта от наследството, което се полага на Дмитрий. Всеки ден я очаква. Шляе се от стая в стая, обсебен от желание. Но Грушенка не отстъпва нито на него, нито на Дмитрий, който също се е влюбил в нея. Тя се подиграва и на бащата, и на сина. А от ден на ден между двамата расте омраза: “Те се наблюдаваха един друг с извадени ножове”, пише Достоевски.