Една идея изкушава Расколников и напълно го лишава от независимост; едно създание изкушава Дмитрий и баща му, докато ги превърне в роби на собствените им желания. “Красотата е страшно и ужасно нещо!”, заявява Дмитрий. Да, защото властта є над мъжете се равнява и понякога надвишава силата на мисълта им. Еротичното безумие в Братя Карамазови отговаря на политическото безумие в Бесове. И в двата случая стремежът към земна удовлетвореност довежда хората до животинско състояние. И в двата случая претенцията да се преминат всички нравствени граници води до развращение и до убийство.
“А Дмитрий, се провиква бащата, ще го смажа като хлебарка!”
Дмитрий пък казва за баща си: “Не знам, може би ще го убия, може би няма да го убия. Опасявам се, че няма да мога да изтрая лицето му в този момент. Мразя адамовата му ябълка, носа му, очите, наглата му усмивка. Той ме отвращава. Ето кое ме плаши…”
Дмитрий дебне баща си, страхува се да не би Грушенка да се изкуши от обещанията за пари и да отиде при стареца. Една нощ слугата Григорий намира Дмитрий в градината. Дмитрий го удря по главата с чук и побягва. Намира Грушенка в един хотел. “Тогава започна оргия, празник без мярка, без край.” Вино, песни, танци… Грушенка, съвсем пияна, признава на Дмитрий, че го обича и че иска да се омъжи за него:
“Макар че си див, знам, че си благороден. Трябва занапред да живеем честно… Нека бъдем честни и добри, да не приличаме на скотове… Отведи ме далеч, чуваш ли?… Не искам да стоя тук, искам да ида далеч, далеч…”
Сякаш приближаването на катастрофата разгаря чувствата на двамата похотливци. Предчувствието за ужасна съдба ги тласка да разпалват мигновените наслади. Те са весели, защото отгатват, че нямат това право. Факт е, че у Достоевски всички радости, които не са строго духовни, радостите от “края на нощта”, радостите към края на книгите, ни изглеждат много неустойчиви. В момент, когато сме станали свидетели на неочакваното блаженство на героите, започваме да страдаме, защото знаем, че това блаженство е осъдено. С майсторството на палач Достоевски отглежда щастието на жертвите си, преди да ги накаже. Той не удря по уморена, болна плът. Избира най-хубавия ден, мига на пълното разцъфтяване на надеждите, за да нанесе смъртоносния удар. На върха на любовната възбуда идват да арестуват Дмитрий. Обвиняват го в убийството на баща му. Колкото и да уверява следствената комисия, нищо не може да промени: всички улики са насочени срещу него.
Всъщност убиецът на бащата е незаконороденият му син, лакеят Смердяков. В романа този клоун играе ролята на пъкления двойник, любим герой на Достоевски. Какво мъчение е за честните хора да срещнат на пътя си олицетворението на всичко мръсно, непризнато, забравено, скотско, страхливо, което е заспало дълбоко в тях. Постигнали сте вътрешна хармония. И изведнъж пред вас изниква човек, чиято душа е обладана от всичко, което сте отхвърлили от себе си, човек, който е вашата утайка, ваше торище, самият вас, вашата порочна същност. В устата му вашите най-хубави думи звучат като нелепици; в главата му най-хубавите ви идеи се обръщат против вас.
Така, Иван Карамазов разхожда своето маймунско подобие на верижка. Той го мрази. А подобието се възхищава от тази омраза. Той го унижава. А подобието приема с любов това унижение. За да направи услуга на Иван, Смердяков убива бащата, защото евентуалният брак би лишил сина от наследството, което му се полага. Убива го, без Иван да му го е поискал изрично. Убива го, защото вярва, че осъществява тайно желание на своя господар.
Смътната надежда в сърцето на Иван изведнъж се превръща в чудовищен акт, който ужасява. Благодарение на Смердяков, изпълнил престъпното намерение на господаря, Иван Карамазов е виновен не за една мечта, а за една реалност. Смердяков е връзката между идеята и факта. Смердяков е отрицанието на духовната безотговорност. Смердяков е възмездието на свободния мислител.
“Самият вие, казва той на Иван, силно желаехте смъртта на вашия баща… Бяхте неспособен сам да го убиете, но желаехте друг да го направи.” Иван се пита, обмисля, смутен е: “Да, очаквах това, значи е вярно? Исках да го убия…” И по-нататък: “До такава степен ли желаех смъртта на моя баща?” Само това очакване, само тази мисъл определят вината на Иван. “Вие убихте, вие сте главният убиец, аз ви бях само помощник…”, му повтаря Смердяков. И слугата разкрива пред господаря, откъде води началото си неговото решение. Ако е убил, то е защото нищо не му се е противопоставило. От словата на Иванинтелектуалеца Смердяков е разбрал, че на този свят “всичко е позволено”. Няма Бог. Няма ад. “Ако Бог не съществува, няма добродетел и тя е излишна. Ето такова беше моето разсъждение.”