Получателят на тези писма е поне толкова екзалтиран, колкото и подателят им. Михаил чете и съчинява до полуда стихове. “Ох, татко, пише той на майора, гордей се с мен, вярвам, че не съм лишен от поетична дарба. Вече съм написал доста стихотворения… сега започвам да пиша драма.”
Писмото започва със следното заявление, което вероятно е развълнувало до задушаване доктора:
“Да ми вземат всичко, гол да ме оставят, но да ми дадат Шилер и аз ще забравя целия свят!”
Поемите на Михаил въодушевяват брат му:
“Прочетох стиховете ти. Очите ми се насълзиха и душата ми дълго бе като в люлка.”
В подкрепа на своето мнение той цитира възторжените думи на техния общ млад приятел Шидловски.
Шидловски беше странен младеж.
“Гледа го човек, прилича на мъченик, пише Фьодор. Страните му са хлътнали, очите му са пламнали и сухи…”
Братята Достоевски го срещнаха в деня на пристигането си в Санкт Петербург. Запознаха се в хана, където бяха отседнали. Когато узнаха, че този младеж, който кандидатстваше за служба в Министерството на финансите, е истински поет и възнамерява да издаде стиховете си, влечението им към него се засили безмерно. Дори майорът хареса красноречивия, културен и по байроновски мрачен юноша. Шидловски разведе из столицата младите си приятели и заедно отидоха да се поклонят в Казанската катедрала. По-късно при пътуванията си между Санкт Петербург и Ревел той щеше да служи за куриер между двамата братя.
“Познанството ми с Шидловски, твърди Достоевски, ми донесе много щастливи мигове, които са между най-хубавите в моя живот… Ах, каква искрена и чиста душа! Просълзявам се, когато ме споходят спомените за него!”
Фьодор и Михаил наистина са пленени, обсебени от този чиновникпоет, който пише: “Да, вулкан съм. Огънят е моята стихия”, и така мисли.
Шидловски е влюбен в някоя си Мария, която се омъжва за друг. “Ако не беше тази любов, отбелязва Достоевски, той нямаше да бъде праведния, чистия, възвишения жрец на поезията.”
Но това не е всичко. Религиозни съмнения изпълват душата на поета. Той се смята ту за прокълнат, ту за призван. Люшка се между богохулството и вярата. Нощем работи над историята на руската църква. Но не може да понася климата на Санкт Петербург и се оттегля на село при майка си. Сред самотата той изпада в истинска мистична трескавост и търси лек за безпокойствата си в стария манастирски ред. Напразно. Отчаян е, не вярва, че може да намери покой за душата си и скоро тръгва на поклонение в Киевската лавра. Един старецчудотворец го съветва, както по-късно Зосима ще съветва Альоша Карамазов, да потърси спасение сред хората. И Шидловски се връща в имението, но не сваля расото си на новоподстриган, често обикаля напосоки, спира в някоя странноприемница, проповядва Евангелието пред селяните, които го слушат благоговейно, гологлави. Шидловски умира през 1872 година.
Без съмнение този характер, раздвоен между християнското смирение на Альоша и сатанинското отрицание на Иван Карамазов съпровожда Фьодор Михайлович Достоевски и се отразява в цялото му творчество. Създание от “огън и лед”. Както голяма част от героите му. Както и самият той.
Фьодор се проваля на един изпит и остава в същия курс:
“Не съм приет в по-горен клас, пише той на брат си. О, ужас!… Още една година, още цяла една година работа в повече ме чака!”
Той обвинява недобронамерения си преподавател по алгебра, че го е скъсал несправедливо. Този учител го мрази. Мразят го всички. “Ще ми се да смажа целия свят.”
Изпраща на баща си всички свои оценки, от които ясно проличава какво мрачно зложелателство е продиктувало решението на комисията:
“О, Боже!… С какво те разгневих? Защо не ме дариш с твоите блага, на които би се радвал най-любещият от всички бащи? О, колко сълзи пролях!… Някои ученици отговориха по-лошо от мен, а бяха допуснати с протекция.”
Отчаянието му е толкова силно, че той се поболява и няколко дни е на легло. Единствена утеха намира в книгите и в писмата от брат си. Той чака тези писма, изгарящ от нетърпение, а когато ги получи, не бърза да ги разпечатва, с часове ги носи в джоба си, и така удължава насладата.
Но понякога, като прочете писмото, какво разочарование! Михаил вече не е същият. Михаил говори за тоалети, запитва Фьодор дали си е пуснал мустаци, намеква за девойка, което не е платонично творение на поетическия му гений, а което съществува, нарича се Емили фон Дитмер и живее в Ревел. Михаил мисли да се ожени за тази девойка. Разбира се, това решение няма да му попречи да пише! Той се гмурка до забрава в лиризма. Веднага след сутрешната закуска се потопява с наслада във възвишеното. Но този поет, влюбен в момиче от плът и кръв, който дори няма оправданието, че преживява нещастна любов като Шидловски, не може да бъде извинен..