След като отрича правилата на общия морал, след като преминава стената, Смердяков смесва свобода и произвол. Той убива. И със своята постъпка свързва в злото Иван Карамазов, който твърди, че “всичко е позволено”, и Дмитрий Карамазов, който възкликва: “Защо съществува такъв човек?”
Пред човешкия закон Иван не е виновен. Но нищо няма да го оправдае пред самия него. Той отрича Бог и се изправя пред Смердяков. Вместо свръхчовека той открива маймуната. Вместо светлата стълба - бездната. Вместо висшия разум - лудостта. Този интелигентен, образован, вдъхновен човек страда от халюцинации. Той се раздвоява. Вижда дявола. Но този дявол е самият той: “Ти, това съм аз самият, но с друга муцуна… Ти изказваш моите собствени мисли… само че избираш най-глупавите ми мисли; ти си глупав и обикновен!”
Иван Карамазов е Достоевски, когото “Бог е изтезавал цял живот”. Богохулното отрицание на Иван Карамазов е отрицанието на Достоевски в миговете на съмнение. “Тези глупаци дори не са сънували силата на отрицанието, което преодолях”, отбелязва той. И когато Иван Карамазов заявява: “Може ли да се допусне всемирната хармония с цената на сълзите дори само на едно измъчено дете?”, нали разбираме, че сам Достоевски е взел думата.
Фактически в очите на Достоевски Иван Карамазов играе същата роля, каквато Смердяков играе в очите на Иван Карамазов. За Фьодор Михайлович Иван е олицетворение на онази част от него самия, която му е противна. Иван е онова, което авторът би искал да отхвърли от себе си. Иван е наказанието за своя автор.
Над тези прокълнати същества две светли фигури се налагат на вниманието на читателя: Альоша и отец Зосима. Альоша е най-малкият от братята Карамазови. Той е послушник в тих манастир с високи бели стени. Обаче не е мистик в пълния смисъл на думата.
“Альоша съвсем не беше фанатик, пише Достоевски, нито дори, както му се струва, мистик. Според мен той бе филантроп, изпреварил времето си.”
Младежът е напълно уравновесен, здраво стъпил в реалното. Вярата му в Бога е спокойна, честна и здрава. Наистина той вярва в чудеса, но те не го смущават. Чудесата са венецът на неговата вяра, не са устоите. “У реалиста вярата не се ражда от чудото, а чудото се ражда от вярата.”
И така, Альоша е “реалист”, завършен човек. Добрината му не е от серафимско естество. Тя не предполага, както при Мишкин, изключително непознаване на злото, той е способен да разбере пороците на братята си и баща си. Не е чужд на грешниците, които го заобикалят. Той е от този свят. И толкова по-голяма е заслугата му, когато отблъсква всички изкушения. Впрочем отец Зосима сам му казва: “Ето какво мисля за теб: ти ще напуснеш стените, ще живееш сред хората като духовник. Ще имаш много неприятели, но и неприятелите ти ще те обичат. Животът ще ти поднесе много нещастия, но в злочестието ще намериш блаженство; ще благославяш живота и ще принуждаваш другите да го благославят, което е същественото.”
Дали Шидловски, приятелят от детството на Фьодор Михайлович, е прототипът на красивия образ на Альоша, или Соловьов, философът с лице на Христос? Навярно и двамата.
А основните черти на отец Зосима са взети от блажения Тихон Задонски и отец Амброзий от Оптина Пустина.
“Старецът Зосима, пише Достоевски, поема вашата душа и вашата воля в своите.” Той е всесилен главен изповедник, на когото вие поверявате най-съкровените си грижи. Упражнява своята власт в манастира чрез изповедта, която му дължат монасите и послушниците, и влияе на народа благодарение на крайната си прозорливост и спокойната мъдрост на съветите си.
“Мнозина разказват, че към края на дните си старецът Зосима станал извънредно проницателен, след като дълги години изслушвал всички, които са имали нужда да излеят сърцето си, да чуят съветите му, да получат утехата му. Още от пръв поглед отгатвал защо е дошъл непознатият, какво му е нужно и дори какво измъчва съвестта му.” Но старецът Зосима, както и покровителстваният от него Альоша, е бил обикновен човек преди да стане светец. Живял е между себеподобните. Служил е в армията. И се покалугерил не от отчаяние или след размисъл, а от любов. Идеологията на Зосима е идеология на любов и радост.
“Изненадваше също, пише Достоевски, че далеч не беше строг, а изглеждаше по-скоро весел, приветлив.”
Отец Зосима възприе думите на послушника: “Животът е рай, в който сме заедно, но не искаме да го знаем…” И също: “Всеки от нас е виновен пред всички, за всички и за всичко…”