Всемирна симпатия свързва хората и мерзостта на един отеква в останалите. Злото не се ограничава само до престъпника и неговата непосредствена жертва. То се разнася като мазно петно. Засегнати са всички, които са го пожелавали, но не са го извършили. Ония, които са забелязвали лошите намерения, без да ги осъдят, също страдат. Ония пък, които не знаят нищо за събитието, стават негови съучастници по неведом начин.
Ние сме отговорни, омърсени, нещастни. Обирали сме заедно с крадеца, чието лице не познаваме, убивали сме с отцеубиеца, за който узнаваме от вестниците, изнасилвали сме заедно с похотливия, проклинали сме заедно с хулителя… Огъваме се под бремето на вековния грях на света. И при все това ще бъдем спасени.”Човек не може да извърши грях, който да изчерпи безграничната божия любов, заявява Зосима… Вярвай, че Бог те обича така, както ти не можеш да си представиш, че те обича и в греха, и с греха… Ала, ако ти обичаш, вече си с Бога. Любовта изкупва всичко, спасява всичко…”
Зосима призовава вярващите не към строг живот, не към монашеска отреченост или сълзливо покаяние. Той иска от тях малко: да признаят грешката си, да обичат. Важен е не постигнатият резултат, а усилието. Когато горделивият скланя глава, той е по-близо до Бога от лакея, който се тръшва на колене. И то защото горделивият е трябвало да се бори със себе си, за да даде на Бог доказателството за смирение, докато другият се просва на земята по навик, без дори да помисли за жеста, който извършва. “Правете каквото можете и ще ви бъде отчетено… Това, което ви се струва лошо във вас, ще бъде прочистено още щом сте го забелязали… В мига, когато видите с уплаха, че въпреки усилията ви не само не сте се приближили до целта, но дори сте отдалечили от нея, предричам ви, че на часа ще постигнете целта и ще видите над себе си загадъчната сила на Господ, която, без да знаете, ви е водила с любов…”
Зосима и Альоша са обгърнати от една и съща светлина. Те обичат и това е достатъчно, за да им спечели симпатията на обикновените хора и на децата. (Цялата Десета книга е посветена на приятелството на Альоша с всички деца в страната.)
Обаче интелектуалците атакуват тази ведра философия. Иван Карамазов противопоставя на спокойната вяра на брат си сатанинската аргументация на “великия инквизитор”. “Легендата за великия инквизитор”, такава каквато Иван я разказва на Альоша, е кулминационната точка в романа Братя Карамазови и вероятно на цялото творчество на Достоевски. В нея е резюмирано всичко. Тя осветлява всичко. Тя е последната дума на автора.
В Севиля, по време на Инквизицията, Христос се появява пред тълпата. Тя го разпознава веднага. Струпва се около него, проси чудеса. И Христос ги извършва. Тогава великият инквизитор, деветдесетгодишен старец с изсъхнало лице и помръкнали очи, заповядва да арестуват Спасителя.
През нощта великият инквизитор влиза в килията, в която Христос е хвърлен по негова заповед. “Защо си дошъл да ни безпокоиш? Защото ти ни безпокоиш”, му казва той.
И старецът издава страшна присъда срещу Христос. Всъщност великият инквизитор не вярва нито в Бога, нито в човека. Не вярва в Бог, защото отказва да чуе БогаЧовек: “Нямаш право да прибавиш нито една дума към това, което вече каза…”
Той не вярва в човека, щом като твърди, че християнското учение надвишава духовните сили на човечеството.
Отрича единението на човешкия и божествения принцип в лоното на свободата. “Искам да ви направя свободни”, казва Христос. Но обявявайки свободата на избора между добро и зло, Христос установява отговорността на човека. Осъжда го на терзанията на съвестта. Предназначава му цяла система от страдания, в която угризения, изкушения, надежди се преплитат необратимо. Свободата е немислима без болката. Свободата се купува само с болка. Християнство е преди всичко религия на болката.
Ето как човек се вижда изправен пред дилемата: от една страна, независимост с нравствени терзания, от друга, благоденствие при подчинение. Какво ще избере?
Великият инквизитор направи своя избор. Христос, твърди той, надцени храбростта на своето създание, като му наложи изпитанието на свободата. Човек е много слаб, за да постигне пълното съзнание. “Забрави ли ти, че човек обича почивката, дори смъртта пред свободата да разграничава доброто от злото?” Голямата цел на човека е да бъде щастлив. А църквата има задължението да устрои неговото щастие на земята. Църквата обича човека повече, отколкото го обича Христос, който го натовари с твърде тежко за плещите му бреме.
“Ти постъпи безмилостно, защото го оценяваше [човека] толкова високо, та изиска от него прекомерно много.” Тази мисъл, така както е преминала в Евангелието, можеше да бъде приложена само от неколцина избраници. Тя беше аристократична. Но аристократична религия е невъзможна. Всяка религия е адресирана към масите. Затова трябва да предлага такъв начин на живот, който да се прилага към масите. Трябва да носи утеха за слабоумните, страхливите, порочните, болните. Трябва да бъде достъпна и за най-последните човешки образци… Трябва да бъде “простонародна”. Вместо свобода, несигурност, душевно страдание великият инквизитор предлага на човека евклидова организация на вселената. В това отношение теорията на великия инквизитор съвпада с тази на Шигалев. Той има грижата за тълпите. Защитава гладните, немощните. Обещава им не небесен, а земен хляб. “Ти им обеща небесен хляб, но може ли той да се сравни със земния в очите на слабата човешка раса, вечно порочна и вечно неблагодарна?… На нас са ни скъпи слабите.”