Религията на земния хляб е безбожният социализъм от Бесове.
Великият инквизитор провъзгласява царството на посредствените блаженства за сметка на големите въжделения на духа: “Ние ще им дадем тихо, скромно щастие, щастието, което подхожда на слабите създания… Наистина ние ще ги накараме да работят, но през часовете на отдих ще устроим живота им като детска игра, с детски песнички, хорове, невинни танци. О! Ще им позволим дори греха, като знаем, че са слаби и обезоръжени…”
В името на свободата на човешкия дух Христос отхвърли в пустинята първото изкушение: “земния хляб”. А това според великия инквизитор е първата му грешка.
Втората му грешка е, че е пожелал да бъде обичан свободно. Но хората не могат да вярват по сърце. Те имат нужда от уверение. А божественото обещание не им е понятно. То е обвито в много мъглявини, задръжки, намеци: “Ти избираш всичко необичайно, загадъчно, неопределено, всичко, което надхвърля човешките сили.” Човек иска да го плашат, да го поробват, да му доказват всеки миг необходимостта да обожава. А Христос се остави да бъде разпнат като крадец, кръвта му да се стича по дървото на кръста, да умре до бдящите разплакани жени. Като пожела любовта на хората да не се вдъхновява от чудесата, той ги отдалечи от себе си, загуби ги. “Трябваше ти свободно избрана любов, а не раболепните възторзи на ужасен роб. И тук също ти си създаде много възвишена представа за хората…”
Ето как второто изкушение, това за авторитета, се допълва от изкушението за чудото.
Великият инквизитор приема тези три изкушения, които Христос отхвърля. Той внася поправка в христовото дело. Той го основава на земния хляб, авторитета и чудото. “И хората се зарадваха, че отново някой ги повежда като стадо и ги освобождава от един злокобен дар, който им създаваше толкова терзания.”
Вместо да бъде религия на един елит, християнството става религия на всички. Църквата изневерява на Бога в полза на любовта към човека. Употребява Христос, за да оправдае един ред, вече не нравствен, а социален. Установява “християнския комунизъм”. Определя точни задължения, дава буржоазни обяснения, обещания за опрощение, за прошка, за вечен живот, с цел да вдъхне увереност у паството. Чрез ритуалите, празниците, изповедите, църквата предлага на тълпите официалните знаци за божественото присъствие. Тя превръща мястото на една свръхестествена мистерия в продавница за причестяващите се: камбанки, тамян, картини, скулптури. Стреми се да въздейства с всички изкуства и върху всички сетива, за да омае масите. Но снижава Бога. Предлага го, продава го като стока. Тройната є лъжа, тройното є богохулство има толкова успешен замисъл, че никой не се сеща да го оспори. Църквата отрича Христа, като същевременно проповядва неговото дело. Тя е последното убежище на атеизма. И хората по-скоро биха изгорили Христос, отколкото да се отвърнат от лесните догми, които великият инквизитор е съчинил за тях. “Те ще се притиснат към нас с уплах, както крехкото люпило се гуши под крилото на майка си…” “Ако някой най-много е заслужил кладата, това си ти, казва великият инквизитор на Христос; утре ще те изгоря.”
Вместо отговор Христос се приближава до инквизитора и целува побледнелите му устни. Другият цял се разтърсва от тази целувка. После отваря вратата и казва: “Върви си и повече не се връщай… никога вече…”
Затворникът си отива.
Любопитно е да се отбележи, че именно Иван представя от свое име разрива между религия и църква. Той не напада Христос, а църквата, той не защитава атеизма, а неволно защитава истинската вяра. По-добре от всеки друг той насочва вниманието към възвишената нравствена красота на Христос: това желание да бъде обичан заради самия него.