Според Достоевски единствено католическата теокрация е виновна, че е откраднала христовото слово за империалистически цели. Но византийското православие може да бъде обвинено за същото престъпление. Фактически всяка черковна организация заслужава упрека в цезаризъм. Винаги в своята история Църквата е воювала срещу изкушението да се отрича свободата на духа.
Защото нищо не е по-малко съобразено с човешката природа от тази свобода. При все това истинската мистерия на Христа е мистерията на свободата. Голготата е налице само за да осветли човека за съвършената независимост на неговия избор. Тържествуващата божествена истина би изисквала приобщаването на душите независимо от любовта. Разпнатата божествена истина, унизена, разкъсана, гнояща, оплюта, не е наложена на човека. Човек не вярва в причината за “това”, а въпреки “това”. Да вярваш в този мъртвец, досущ като всички други мъртъвци, е напълно свободен акт. Достоевски ни призовава към тази свободна, неразбираема, логически недопустима вяра.
Но какво точно е отношението на Иван Карамазов по проблема за Бога? Той отрича божественото обяснение на света. Той извиква спомена за всички човешки страдания. Според него изкуплението във вечния живот не оправдава необходимостта от терзанията на настоящия живот. “За какво са нужни всички страдания в ада на осъдените на вечни мъки, ако детето до смъртта си е подхвърляно на изтезания?” “Къде е мястото на хармонията, ако има още един ад? Аз искам да простя и да се помиря. Не искам да има и други страдания.” Обяснението на Църквата е опростителско. Трябва да има нещо друго освен “дай, за да получиш”. Но какво?
“Как мога да схвана нещо за Бога, щом като стои толкова високо над мен?”
И тъй, атеистът Иван не отрича Бога, той отрича възможността да бъде разбран. Но да желаеш Бога вече означава, че не си атеист. Да хулиш Бога, означава да вярваш, че го има. Иван насочва това пламенно отрицание срещу Бога на Църквата, срещу административния, познатия, изкуствения Бог на инквизитора. Иван не допуска да му налагат един Бог, непонятен за човешкия дух. “Бог не е нищо на този свят.” Той може да бъде само енигма, очакване, надежда. Църквата разрушава тази надежда, като я уточнява. Но стигнал до прага на истинската вяра с тези свои разсъждения, той се отдръпва. Възхищава се, че мисълта за Бога е могла да покълне в тъпия ум на човека. Дали Бог е създал човека, или човек е създал Бога? Иван не иска да знае. Пред този провален свят, пред този Бог, който дори не помисля да осветли своето дело, Иван “връща своя входен билет”. “Не го приемам, не искам да го приема.” И се отказва от Бога заради любовта си към човечеството, както великият инквизитор от легендата.
Като отхвърля Бога, Иван стига до сатанинството. Иван Карамазов е сатаната. Той вижда дявола в едно свое съновидение и този дявол е самият той. Дяволът познава Бога и въпреки това го отхвърля.
“Бях там, казва той на Иван, когато издъхващото на кръста Слово се издигна към небето, отнасяйки до гърдите си душата на добрия разпнат разбойник… В този миг бих пожелал да се присъединя към хора, който вика “осанна”… Но верен на задълженията си… трябваше да потисна хубавия жест и да си остана в моя позор.”
Благодарение на сатаната Иван открива най-сетне причините за своя собствен атеизъм. Именно в желанието си да се мери с Бога, да мине без Бог, да замести Бога, той отблъсква вярата, която върви по петите му. И тук откриваме любимата на Достоевски тема за свръхчовека: “Човешкият дух ще израсне, ще се издигне до сатанинската гордост и ще настъпят времената на Богчовечност.” Но и в сърцевината на атеизма Иван не се чувства удобно. Той замеря “като жена” дявола с чаша чай. Изгонва го. Изгонва себе си. Защото е трудно да отречеш едно присъствие, тайната потребност, от което долавяш в себе си.
“Вдигнете очи към Бога, казват едните, пише Паскал; вижте този, на когото приличате и който ви създаде, за да го боготворите. Можете да станете нему подобни; мъдростта ще ви изравни с него, ако искате да го последвате…” Какъв ще стане човек? Ще бъде ли равен на Бога или на животните?”
“В ада има хора, казва отец Зосима, които са живели горделиво и ужасно, макар че са познавали истината.” Иван е един от тези, които доброволно се запътват към ада. Иван е болен от Бог. Ще умре ли от тази болест?
Альоша се вглежда в брат си с ужас и жал. Накрая леко целува устните му, както великият инквизитор направи с Христос.
Този отговор е единственият, който християнинът може да даде на атеиста. Защото той знае да противопостави на логиката само любовта. Вярата не се обяснява, не се командва. “Минете пред нас и простете щастието ни”, казва Идиотът на невярващия Иполит.