“Бог ще победи, мисли Альоша. Или Иван ще възкръсне в светлината на истината, или ще се погуби в омразата.”
И той се моли за брат си, защото няма друго средство на света, за да бъде спасен.
Тази огромна книга не резюмира само мисълта на Достоевски, но също и много точно неговия маниер. Никъде другаде авторът не се разкъсва между фантастичното и реалното толкова подчертано, както в Братя Карамазови. Декорът? Едва е загатнат. Персонажите? Някъде е казано, че старият Карамазов има “торбички под малките си недоверчиви и зли очи…” и месеста адамова ябълка, която му придава “противен сластен” вид. А Альоша е строен, с кестеняви коси, правилно, малко издължено лице, розови страни, широко отворени тъмносиви, блестящи очи, замислен и много спокоен израз”. Това е всичко. След десет страници ще се забравят тези бегли черти; лицата, телата ще са минали на заден план, напред ще е излязла мисълта. Страданието на героите ще е изпепелило плътта. Читателят е изправен пред един конфликт на идеи. Живее в свят, в който вече не се яде, не се пие, не се спи, свят, в който безброй събития се струпват завчас, ужасни предчувствия се вселяват в човешките сърца, денят и нощта се смесват и всеки говори повече за да убеди себе си, отколкото другите.
Навсякъде цари безредие. Навсякъде цари също и безпокойство. Това, което терзае хората, не са болестите или страхът от утрешния ден, а Бог. От услужливост авторът ги е освободил от дребните всекидневни главоболия, за да се изправят оголени пред Мистерията. Активният им живот отговаря на нашия дълбок вътрешен живот. Те са това, което сме самите ние, наблюдавани отвътре благодарение на този метод на “заснемане”, при който най-близо до оператора остава най-неосъзнатото терзание, а най-отдалеченото от него са плътта, облеклото, дневната светлина. Във фокуса на снимката е нашият интимен живот, а външният свят остава смътен като в сън. И когато ни покажат нашия негатив, ние не можем да познаем себе си, както на рентгенова снимка.
Тази гледна точка на автора към “подземния човек” се обяснява с неговата трескава симпатия към създанията му. Сякаш някаква криза, близка до епилептичен пристъп, го е тласнала в самото сърце на света, който ни описва. Той изведнъж прониква в утробната полусянка на вътрешната вселена. Очите му веднага свикват с тъмнината. Той вижда, проницава. И както цял живот може да се изниже за няколко секунди сън, така пред него преминава като мълния цяло духовно преживяване с неговите дирения, провали, надежди. Но когато се връща на повърхността със своята плячка от идеи, когато се опитва да подреди по законите на изкуството история, която е преживял извън времето, извън пространството, извън принципите на причинността и противоречието, започват страшните мъки на твореца. Той трябва да представи по разбираем начин една драма на втория живот пред читатели, които нямат втора мисъл. Става въпрос безсъзнателното да бъде прието от общото съзнание, безсъзнателното да стане съзнателно. Става въпрос хората да бъдат заинтересувани от това, което са наистина самите те.
Впрочем между фантастичното и реалното Достоевски се опитва да вмести в здравата рамка на логиката убягващата материя на наблюдението си. Но задачата е къртовска.
Романът гъмжи от неправдоподобности. Огромното количество събития, които стават в Братя Карамазови, е сбито в няколко дни. Персонажите произнасят речи по десет страници и се срещат, за да разговарят за Бога “по руски маниер”. Смердяков, лакеят, изговаря елегантни реплики. Грубиянинът Дмитрий се провиква: “Не, човек е широк. Бих го стеснил.” Героите, както винаги, се познават един друг с пророческо прозрение: Зосима заявява пред Альоша, че Дмитрий е обречен на трагична съдба. Альоша целува рамото на баща си на сбогуване, защото има предчувствието за неизбежна близка катастрофа. Иван тръгва за Черемашни, защото се догажда за убийството, което се готви…
Халюцинация, сън, престъпление са всекидневие. За да извини действията на героите си, Достоевски наивно се позовава на наследственост или болест. “Не, те не са същества като вас и като мен… Да, те са неуравновесени!…” Той мами читателя за самоличността на своите създания. И в желанието си “да постигне правдоподобност” натрупва материални подробности. Престъплението на стария Карамазов, разпитът, защитата от съда са разказани с тънкостта на специалист.. “Не вярвам да съм допуснал техническа грешка в разказа. Най-напред се осведомих от двама прокурори в Санкт Петербург.”
Както Достоевски не пожела да избере между революция и царизъм, така не иска да избира между фантастично и реално. Той плава от едното към другото. Той е и на единия, и на другия ръб. Помирява непримиримото. И за да наложи на публиката хибридното си произведение, му бяха нужни четирийсет години мъчителен труд. Какво от това! С Братя Карамазови Достоевски спечели играта.