V
ТЪРЖЕСТВАТА В ПАМЕТ НА ПУШКИН
С Братя Карамазови славата на Достоевски стигна своя апогей. Възхищават му се, както на Тургенев или на Толстой.
Безрадостно детство, несправедлива присъда, каторга, болест, хазарт, дългове, лишения, работа по поръчка - през всички изпитания той премина като през тресавище. И изведнъж излезе в равнината изнурен, обезкървен, спасен. Остарял е. Изтрезнял е. Това спокойствие мълком му възвестява смъртта. Близо седем години той страдаше от белодробен емфизем вследствие на катар на дихателните пътища, на който не помогна балнеолечението в Емс. Болестта, която в началото му се струваше невинна, сега го тревожи и в писмата си често говори за нея с неспокойно снизхождение:
“Някаква част от белия ми дроб се е изместила, така че сърцето ми сега заема друго положение заради моя емфизем…”
“Все мисля как да подготвя бъдещето и особено как да купя имение. Мислиш ли, че съм мръднал на тази тема? Треперя за бъдещето на децата.”
“Всички са убедени, че имаме пари, а ние нямаме нищо!”
Изпълнената огромна задача помогна само да се изплатят дълговете на цяла орда кредитори. Нужни са му пари неотложно. Жена му открива книжарница, която в началото носи добри приходи. Той възнамерява да възобнови издаването на Дневник на писателя и да напише втората част на Братя Карамазови, която ще бъде историята на Альоша, олицетворяващ нова Русия.
Альоша, младият русин, е противоположност на Дмитрий, който е стар русин, и на Иван, който пък е европеец. Младият русин ще намери своето спасение сред обществото, както го посъветва старецът Зосима. В разгорещен спор Достоевски заявява пред вицеграф Мелхиор де Вогюе, че руският народ притежава едновременно гения на всички народи и свой собствен гений. Ето защо руският народ може да разбира всички, без никой да разбира него.
Тази национална гордост е високо оценена на високо място. Скоро по молба на Достоевски министърът на вътрешните работи отменя тайното наблюдение над писателя, което му бе наложено след освобождаването му от каторга.
На 24 декември 1877 година Достоевски отбелязва в тефтерчето си:
“I. Да напиша руския Кандид
II. Да напиша книга за Исус Христос
III. Да напиша спомените си
IV. Да напиша поема…
N. B. Всичко това е работа за десет години, а аз сега съм на петдесет и шест!”
През май 1880 Дружеството на любителите на руската словесност изпрати покана до Фьодор Михайлович, с която го моли да произнесе слово по случай откриването на паметник на Пушкин. Тържествата трябва да се състоят в Москва.
Пушкин, заедно с Гогол, винаги е бил признатият учител на Достоевски. Нали Херман от Дама Пика го вдъхнови за образа на Расколников? Нали Демони на Пушкин дадоха заглавието, епиграф на Бесове1? Нали монологът на Рицаря скъперник събуди у Долгоруки от Юноша любовта към парите и просветената мощ?
Достоевски изпитваше някаква ревнива нежност към Пушкин. Той се опасяваше да не би другите оратори да проявят лукавство или подлост към неговия идол. Западниците честваха големия европеец Пушкин. Славянофилите не смееха да открият в негово лице велик русин. Очакваше се решаващо слово за поета, което да помири двете страни. Достоевски се чувстваше пророчески призван да го произнесе.
Но пътуването от Старая Руса до Москва безпокоеше съпругата му. Фьодор Михайлович беше уморен. Според лекарите емфиземът страшно беше напреднал и дори застрашаваше живота му. “Братовчед ми Ситкин ми обясни, пише Анна Григориевна, че малките кръвоносни съдове са изтънели и са станали толкова чупливи, че всеки миг могат да се спукат при физическо усилие.”
Достоевски би желал жена му да го придружи до Москва. Но разходите по пътуването и престоят надхвърляха скромните възможности на семейството. Анна Григориевна изпрати мъжа си сам и го накара да є обещае, че всеки ден ще є изпраща новини за здравето си.
При пристигането си в Москва Достоевски бе посрещнат и честван от славянофилите. Обществото на интелектуалците очакваше с трескаво нетърпение откриването на тези “Генерални щати” за литература, насрочени за 26 май, рождения ден на Пушкин. Но императрицата почина малко преди датата на тържествата и бе обявен официален траур за две седмици. Достоевски поиска да отпътува от столицата, защото имаше работа и семейни задължения в Старая Руса. Но неговите приятели му обясниха, че заминаването му ще се изтълкува като пренебрежително оттегляне: “Ще кажат, че нямам гражданска смелост да пренебрегна личните си работи за изключителното събитие”, пише той на жена си.