Качват умиращия в колата. Кочияшът, смъртно бледен от уплаха, удря с камшик конете и те политат през затихналите ниви.
Но тревога терзае убийците: религиозната благопристойност не позволява да се остави един християнин да умре, колкото и ненавистен да е той, без да му се даде възможност да се изповяда. Какво да се направи?
Тримата съучастници поставят жертвата си под един дъб и се запътват да търсят попа на съседното село.
Когато той пристига на мястото, Михаил Андреевич още диша, но не може да говори. Свещеникът приема безмълвната му изповед и последния му дъх. “Какво си му направил?”, пита той кочияша. “Задушил се е” - отговаря кочияшът.
Следствието не установи нищо. Близките също се постараха да потушат скандала, защото ако съдиите биха установили, че покойникът е убит, всички селяни на Черемашни щяха да се окажат замесени в престъплението и изпратени в Сибир. Подобна мярка би разорила семейството, без да му донесе и най-малкото морално удовлетворение.
Фьодор Михайлович научи за смъртта на баща си, когато беше във Военно-инженерното училище. Един месец преди това той му беше писал гневно писмо, защото имаше належаща нужда от пари. Вероятно и предишната вечер пак той бе проклинал скъперничеството и коравосърдечието му. Точно когато старият Достоевски е предавал богу дух с изтерзано тяло и широко отворени от ужас очи, неговият син се е бунтувал срещу баща си и го е упреквал за старческия му егоизъм. Престъплението на мужиците се прехвърляше върху Фьодор Михайлович. Той като че поемаше върху себе си вината за едно убийство, което не беше извършил. Сякаш се нагърбваше с някаква отговорност, понятна само за него, която щеше да заличи пряката вина на убийците. Той се чувстваше виновен без оглед на човешките закони. Това откровение го заслепяваше със строгостта на една безспорна истина. Той силно се разтресе, сгърчи се, строполи се хъркащ, с пяна на уста. Не беше ли това първият епилептичен припадък? Може би. Така или иначе, Фьодор никога нямаше да спомене това събитие в кореспонденцията си.
Но сътресението беше прекалено силно, за да не остави тутакси своя отпечатък. Признанието за този дълбок душевен срив трябва да се търси в книгите му. И преди всичко в Братя Карамазови. Смердяков убива стария Карамазов. Но той е по-малко виновен за това убийство от първородния син, Иван Карамазов, който го бе мечтал, без да го извърши:
“Главният убиец сте вие, не аз, макар че аз убих”, казва Смердяков.
“До такава степен ли желаех смъртта на баща си?”, пита Иван Карамазов.
И в Бесове Пьотр Степанович удушва съпругата на Ставрогин, а Ставрогин приема отговорността за този акт, който тайно е пожелавал.
“Аз не убих, казва обаче той, дори бях против.”
Но достатъчно е само мълчаливото съгласие, едно кимване, едно незабележимо охладняване на чувствата и ето, че сме станали вече съучастници. Странното въздействие на мисълта върху материята и обратно, въздействието на материята върху мисълта, обсебва Достоевски. Етикетираните закони на природата, находчивите заключения на естествените науки, хладните математически конструкции се наслагват едни над други, за да изградят “каменна стена”.
“Разбира се, няма да разбия стената с челото си; но няма и да се примиря само защото стената е от камък.”
Той няма да се примири. Ще се опита да премине отвъд нея. А щом я премине, ще попадне на една нелогична почва, която е истинската родина на неговите герои.
Като последица на изпълнената смъртна присъда срещу Михаил Андреевич синът ще навлезе в тази странна територия, която вече не е реалността и която не е небитието, на която невинните по земните закони са виновни по други неизказани закони, на която действията не зависят вече от техния автор, на която чувствата служат за доказателство, на която идеите се изпаряват, на която нищо не е сигурно, нищо не е точно определено, нищо не е предварително отсъдено. И с всеки следващ удар на съдбата той все повече се отдалечава от очевидните истини и се приближава към мистерията.
“Има такива неща, които човек се опасява да разкрие пред самия себе си…”
VI
ПРИЗВАНИЕТО
От изпит на изпит Достоевски стигна до чин лейтенант.
Най-напред нае малко жилище с другаря си Тотлебен, после огромна квартира, за която плащаше хиляда и двеста книжни рубли и в която само една от стаите беше обзаведена. Но хазяинът му се стори симпатичен. И това му бе достатъчно. Също и ординарецът му Симон е много свестен човек и не му се налага да му прави забележки:
“И да ме краде, казва той, от това няма да се разоря.”