“Какво предателство!” - стене Достоевски.
Всъщност самият той е извършил предателство към Балзак с превода си.
Подходил е с опасно увлечение. Не е съумял да остане в рамките на една честна адаптация. Раздул е чувствата, пресилил е епитетите, потопил е в екстравагантна атмосфера скромната история на една провинциалка. “Страданията” на героинята стават под неговото перо “дълбоки и страшни терзания”. Лицето є, което в произведението на Балзак “е обгърнато в сияние като красив разцъфнал цвят”, у Достоевски е “увенчано с небесен ореол”. Не е ли по-добре така? Той е доволен. Съветва брат си да преведе Дон Карлос на Шилер. Михаил изпълнява незабавно препоръката.
“Получих Дон Карлос, пише Фьодор, и бързам да ти отговоря. Преводът е добър, на места дори превъзходен, но има няколко несполучливи редове: то е защото много си бързал. Позволих си да поправя някои изрази, да изкусуря звучността на някои стихове… Ще отнеса Дон Карлос на тези тъпоумници от Репертоар, та да зинат от удивление, а може пък да го дам на Отечественние записки… Но бъди спокоен, няма да им го предоставя за една хапка хляб.”
Терзае го мащабен план. Смята да публикува пълните съчинения на Шилер на три етапа. “Що се отнася до издателя, по-късно ще видим кой ще е, но фактите говорят, че е най-добре човек сам да издава произведенията си.”
Той трескаво реди цифри на хвърчащи листчета: толкова за хартия, толкова за печат, толкова за подвързия… Всичко е предвидил. Но въпреки това начинанието се проваля. Чия е вината? По дяволите! На неговата работа на чиновник, “която го отегчава като порция картофена яхния”.
На 30 септември 1844 година той пише на брат си:
“Изпаднал съм в адски тежко положение. Ще ти обясня. Току-що си подадох оставката, защото… защото, кълна ти се, повече не можех да продължавам. Животът минава напразно, когато човек губи най-доброто си време за такива работи… И накрая ето кое е най-важно: поискаха да ме изпратят в командировка; но моля ти се, кажи ми, как мога аз без Санкт Петербург?…”
Фьодор е затънал в дългове и съвсем не му е ясно как ще се препитава.
“Писах у дома, че имам хиляда и петстотин рубли дълг, защото зная, че са свикнали да ми изпращат една трета от това, което съм им поискал. Ако тези московски прасета се забавят, загубен съм.”
Той е предвидил точно:
“Получих от Москва петстотин рубли”, пише Фьодор няколко месеца по-късно. Но вече тази сума не е достатъчна да покрие дълговете му. Отвсякъде го притискат кредитори, той се варди, задъхва се, крои планове да превежда, да адаптира произведения.
“Казваш, че спасението ми е в драмата. Но за една постановка се иска време. А значи, че и заплащането ще се забави!”
Фьодор е съгласен да се откаже от наследството си, стига да получи незабавно петстотин рубли. Готов е да призовава и дявола, само за да получи няколко лиарда1. И пак - мляко, хляб, чай, ледено жилище, самота.
Веднъж на един ъгъл в града среща своя стар училищен другар Григорович. Двамата приятели сърдечно се прегръщат. Достоевски споделя с него тревогата си за оставката, неясните си планове, надеждите си. Григорович, обратно, е доволен - желанията му са изпълнени: пише, публикува, плащат му добре. Този хубав, елегантен младеж с гъвкава походка, красноречив, смайва Достоевски. А на Григорович му харесва необузданата възбуда на неговия другар. Единият е духовит, лекомислен, бъбрив. Другият - мълчалив, неспокоен, пламенен. И все пак се разбират чудесно още от първата дума. Григорович повлича Достоевски към квартирата си и му чете Латернаджията, произведение, което току-що е завършил. Възторг. Приветствия. Клетви за вярност. Планове. Отсега нататък не могат един без друг. Наемат жилище, в което ще живеят заедно. Но още в началото на месеца средствата и на двамата приятели са изчерпани.
Достоевски работи денонощно върху творба, за която не желае да говори. Григорович вижда как се трупат на работната маса листа, изписани с дребни, закръглени като маниста букви, “доста сходни с почерка на Александър Дюма, баща”.
От време на време Фьодор Михайлович усеща преумора, спира да пише, пие чаша чай, отваря книга: Жорж Санд или Бележки на дявола от Фредерик Сулие… Григорович го умолява да се раздвижи. Фьодор се съгласява и двамата излизат. Но чистият въздух, светлината, уличният шум се струват непоносими на Фьодор. Вие му се свят. Пребледнява. Опира се на ръката на приятеля си, който се вижда принуден да го върне вкъщи с карета.