Една сутрин, когато се разхождат, виждат погребение. Начело върви свещеник с кръст в ръка, след него пристъпва шествие с хоругви. Следва хор. По-назад катафалка, теглена от бавно пристъпващи коне. Ковчегът е отхлупен. Вижда се лицето на мъртвеца, сиво като гума. Венец от бяла хартия с обредни надписи е опрян на челото му. Между вдървените му ръце е закрепена малка икона. Фьодор потръпва, обръща се, иска да избяга. Но при първите стъпки рухва на земята, разтърсен от нервна криза. Около него се струпват минувачи. Помагат на Григорович да го пренесе до близката млекарница. С голяма мъка го свестяват.
Следващите дни Достоевски е мрачен, сломен, сякаш отсъстващ. Говори едва. Яде малко. Не иска да пише.
После отново се залавя за работа. Каква е тя? Единствен брат му Михаил знае тайната. Фьодор Михайлович му е писал в Ревел: “Имам една надежда. Привършвам роман от величината на Евгения Гранде. Доста е оригинален. Вече го преписвам…”
На 24 май 1845 година пише пак: “Много съм доволен от моя роман. Той е едно строго и ясно произведение. Вярно е, че има и няколко сериозни недостатъци…”
Грижата за съвършенство му пречи да го публикува.
“През февруари започнах да съкращавам, да изглаждам, да вмъквам нови неща. Към средата на март приключих и останах доволен… Заклех се, колкото да ми е трудно положението, никога да не пиша по поръчка. Поръчката смазва, унищожава всичко. Искам всяка моя творба да бъде точна и хубава. Виж Пушкин, Гогол - и двамата пишат малко, и двамата ще имат паметник.”
Фьодор упреква брат си, че не оправдава неговата страст постоянно да поправя:
“Съдбата на първите произведения е да бъдат преработвани безкрайно. Пушкин нанася безброй поправки и на най-малките си произведения. Гогол лустросва разказите си повече от две години.
Щом книгата е завършена, трябва да се публикува. Но в едно издателство няма само един диктатор. Има двайсетина, а да отпечатваш сам е като да пробиваш своя просека…”
Той се съветва с опитни приятели, които не му препоръчват да издава книгите си на свои разноски.
“Кой ще извести на публиката за новата книга? Книжарят нищо няма да направи за един неизвестен писател.”
Достоевски е уморен от борбата и решава да предложи книгата си на Отечественние записки. Но предварително е обезсърчен. Ще отхвърлят ръкописа му. Ще го смажат от критики. Няма да го разберат. Той самият не е сигурен дали се разбира.
“Ако не пласирам романа си, пише той, може би ще се хвърля в Нева. Какво да правя? За всичко помислих. Няма да го преживея, ако умре моята фиксидея.”
Тази “фиксидея”, която никога не назовава в писмата си, ще бъде озаглавена Бедни хора и ще бъде неговият първи роман.
Как да се съчетаят литературните възторзи на Достоевски, любовта му към лиризма, към “красивото и възвишеното”, към благозвучното и патетичното със скромната история на Бедни хора?
От една страна Шилер (“Боли ме само като чуя да се произнася името на Шилер!”), Виктор Юго (“Той е несравним!”), Корней (“Единствено оскърбени ангели могат да говорят така!”), Расин (“Той ограби Омир, но по колко възхитителен начин!”), Жорж Санд (“Спомням си, че когато за първи път прочетох нейна творба, цяла нощ ме тресе!”), Уолтър Скот (“Как е могъл за няколко седмици да напише толкова великолепни произведения като Mannering например?”), Шекспир, Пушкин, Ламартин, Байрон с цялото им шествие от благородни любови, силно сценични престъпления, елегийни тъжби и от друга страна - бедният писар Девушкин, пристегнат в своята жалка униформа, подслонен в мизерна дупка и затоплен само от нежността на девойка, която живее в същата купчина съборетини. От една страна оркестърът на страстните бури, а от друга - самотната флейта на обичта.
Посредством коя загадъчна алхимия тези романтични и класически приноси са доставили сивкавия и благ материал на Бедни хора? В резултат на каква странна операция благородните бандити, лунните принцеси са се сгърчили до измеренията на тези нищожни граждани? С каква чудотворна машинария венецианските декори са се превърнали в тъмни улички, мансарди, вертепи?
Действително Достоевски се възхищаваше също и от Балзак и от Гогол, майсторите на новия реализъм. Но признаваше ли той тяхното превъзходство пред армията на “възвишените господа”? Види се, не е било така. Не изпита ли той нужда да възвиси преживяването на Евгения Гранде, когато се зае да преведе книгата? Не завърши ли адаптацията на труда на Балзак с тържествено обръщение, в което сравнява дъщерята на Сомюр със статуя от Древна Гърция? Характерите на Балзак му се струват твърде безцветни в сравнение със собствените му въжделения. И ето че той измисля още по-безлични! Променил ли бе Достоевски за няколко месеца своите художествени възгледи? Изпитал ли е шок от някое литературно или сантиментално откровение?