Нека си припомним юношата от Замъка на инженерите. Той се опиянява от стихове и романи: вживява се в образа на “Перикъл или Мариус, или на християнин от времето на Нерон, или на странстващ рицар в някой турнир, или на Едуард от Манастира на Уолтър Скот!”. Обявява се за приятел на поета Шидловски. (“Да, аз съм вулкан, огънят е моята стихия.”) Той се разплаква от елегиите на брат си. Не познава нищо от живота. Стените на училището, както някога и стените на Мариинската болница го ограждат в един сън от прелест и светлина и той дори не помисля, че би могъл да се пробуди. А после вратите се разтварят.
Пред него се разкрива Санкт Петербург с шумните му улици, съвсем нови дворци, административни сгради, тъпкани с писари, а веднага щом се излезе от кварталите на лукса, се появяват големите казармени домове, които подслоняват несретното множество на дребните чиновници, на лихварите, на надомните занаятчии, на проститутките и студентите. Мръсни гостилнички, вонящи на тютюн, на опърлени парцали, на помия. Слепи улички, осветени от фенери, закачени на дървени стълбове. Лошо поддържани дюкянчета, в които устати и язвителни жени чакат клиента с чаша чай в ръка.
От стените на този град, построен върху мочурища, струи лепкава влага. Млечна мъгла размива покривите. Пухкав сняг се плъзга и скрипти под токовете. Минувачите бързат. Те са мрачни, отрудени. Мислят си за канцеларията, за въжделеното повишение, за търговията. Достоевски се движи между тях като сомнамбул. През първите дни върви все още обгърнат в сънищата. Но постепенно се пробужда за нов живот. Отваря очи. Просветлението дойде край брега на Нева, разказва той в своите Миражи от Санкт Петербург в стихове и проза.
При минус двайсет градуса студ. Беше почти нощ. От ноздрите на конете, впегнати в карети, изригва гъста пара. Реката е скована в бяла, бляскава като захар маса. Отдясно Адмиралтейството извисява стрелата си към ледено, жълто-виолетово небе. Снопове твърд сняг са надвиснали по колоните пред Сената и Синода.
“Странна мисъл трепна в главата ми… Стори ми се, че в този миг проумявам нещо, което вече бях предчувствал, без да съм го изразил; като че ли се пробуждам в нов, чужд свят, който съм познавал от мъгляви разкази, от загадъчни знаци. Вярвам, че от този миг започна истинското ми съществуване.”
И кой е светът, в който Достоевски се пробужда?
“Бяха странни, чудати фигури, съвършено прозаични, които нямаха нищо общо с Дон Карлос, нито с Поза, но които бяха същински титулярни съветници, само че титулярни съветници от някаква чудата разновидност.”
Да, всички тези чиновници с премръзнали носове, всички тези девойки с проскубани маншони вероятно изпитваха чувства, които по нищо не отстъпват на изживяванията на достолепните герои. Канцеларските плъхове, болните момичета, вманиачените старци, пияниците, всички живееха със своята тайна, своята страст, своята преданост или със своето престъпление.
“Чест и слава на младия поет, чиято муза обича наемателите на мансардите и мазетата и казва на обитателите на позлатените дворци: “Те също са хора, те са ваши братя”, пише критикът Белински.
Хора, братя - Достоевски го разбира като някаква щастлива тръпка. Ориенталските декори рухват, силуетите от голямата история политат завинаги в небитието. Остават само бедните, унизените, оскърбените.
“В мрачен ъгъл тупти сърце на непорочен и благороден съветник, безкористен и предан на своите началници, и заедно с него, огорчено и тъжно малко момиче. Тяхната история раздира душата ми.”
Достоевски бе намерил своя път.
VII
БЕДНИ ХОРА
“Влез, Григорович, настани се. Приключих преписа на моята книга. Искам да ти я прочета.”
Достоевски е седнал на канапето си. На масичката пред него има отворена тетрадка с карирани листа от голям формат: ръкописът на Бедни хора.
Любопитството гложди Григорович. Той винаги се е възхищавал от Достоевски. Винаги е съжалявал, че другарят му, толкова културен, толкова интелигентен, чувствителен, още не е написал друго, освен драматични есета без бъдеще.
“Как се получава така, си казвах аз, вече съм написал и издал някои незначителни произведения и вече се считам, така да се каже, за писател, а Достоевски още не е произвел истинска литературна творба!” (из Спомени на Григорович)
По-нататък Григорович ни разказва как е протекло четенето на Бедни хора. Вероятно той също е очаквал новото произведение на Достоевски да е някакъв сурогат на Мария Стюарт и Борис Годунов. Но още с първите изречения е разбрал, че се е лъгал.