“Историята е проста, пише Достоевски в Унижените и оскърбените, както във всекидневната действителност. И героят не е някой голям човек или историческа личност от типа на Рославлев или Юри Милославски. Той е обикновен чиновник, изкупителна жертва, дори възглупав, чиято всекидневна униформа дори няма копчета.”
Романът е написан под формата на писма.
Двамагерои:Девушкин, невзрачен чиновник, възрастен, невежа, несретник, добър до себеотдаване, до саможертва.
Срещу квартирата му живее млада жена - Варенка, която има неясно родство с него, но тя не желае да го приеме при себе си, защото се страхува от клюки.
Затова си пишат.
Тя е нещастна. Той е нещастен. Той я обгражда с бащинска, неумела, нежна, обаятелна обич. Тя се опитва да образова стария си приятел. Културна е. Чела е. Размисляла е. Говори за мъките си с кротка разсъдливост. Разказва му живота си: примирено детство, внезапно пламнала любов към един туберкулозен студент, смъртта на студента, мъка.
Тази кореспонденция е жизнена необходимост за Девушкин. Значи не е сам. Живее за някого. Работи, лишава се за някого. С трескава радост продава дрехите си, взема работа за препис вкъщи, сключва заеми, за да може да купи бонбони и цветя за приятелката си. Но бедността го дебне. Униформата му е протрита. Обувките му са останали без подметки. Пък Варенка е болна. А съседите го подозират, че поддържа съмнителни отношения с нея.
“Това е съюз на дявола с едно дете”, казва хазяйката. Един драскач, който живее в същата сграда, обявява Девушкин за Лъвлейс1. В канцеларията разсилният се отнася с неуважение към него.
“Знаете ли кое ме съсипва, Варенка? Не безпаричието, а всички тези житейски угнетения, всички тези шушукания, тези леки усмивки, тънки намеци…”
Ами как да го уважават, щом ботушите му са продупчени и лактите на униформата му - протрити.
“Ако някой от моите началници забележи колко ми е неугледно облеклото!… Цяло нещастие, Варенка, нещастие, истинско нещастие!…”
Но ето че тъкмо в този момент “Негово Превъзходителство” го привиква, за да му обърне внимание върху една грешка в преписа. Докато Девушкин стои пред него в стойка “мирно”, едно копче на дрехата му изхвръква и се изтърколва точно пред нозете на генерала. Свършено е с репутацията му. Той ще бъде мъмрен, на мига ще бъде уволнен. Но “Негово Превъзходителство” е умилостивен от жалкия вид на писаря, разпитва го, стиска му ръката и му дава сто рубли да постегне облеклото си.
“Заклевам ви се, че тези сто рубли имат за мен по-малко значение от ръката, която благоволи да ми подаде “Негово Превъзходителство”, на мен, недостойния, на мен - една сламка, един пияница…”
Защото междувременно той бе започнал да пие, за да достигне до дъното на своето окаяно положение. Сега той е богат. Може да изправи гръбнак.
Но ликуването му е краткотрайно. Един охолстващ и малко порочен господин е поискал Варенка за съпруга. Тя се съгласява, защото е изтощена от болестта и лишенията. Отсега нататък започват истинските изтезания за Девушкин.
Варенка, иначе тъй улегнала, тъй сериозна, сега е силно възбудена от мисълта за всички покупки, които трябва да направи, за да приготви чеиза си. Някакво лекомислие, някакво трескаво безгрижие диктуват тона на последните є писма. Бъдещият є съпруг є дава пари за тоалети и накити. И Варенка с жестоко простодушие възлага на Девушкин да направи покупките.
“Монограмите на кърпичките трябва да са избродирани на гергеф, на гергеф, разбирате ли? На гергеф, а не с плосък бод… заръчайте му, за бога, на пелерината да пришие малки реснички от гайтан и освен това да гарнира яката на пелерината с дантела или широк волан.”
Девушкин, потънал в отчаяние, губи и ума, и дума в тази бъркотия от женски парцали, украси, копчета и шнурчета. Въпреки това тича наляво-надясно със затрогваща готовност, посещава шивачи, бижутери, кожари.
“Ставаше дума за воланчета във вашето писмо. Ами! Тя също говореше за воланчета. Само че, майчице, забравих какво ми каза за воланчетата…”
Най-сетне сватбата се е състояла. И в прощалното си писмо Девушкин, който до този момент се е възпирал да се оплаква, дава воля на отчаянието си. Изреченията му са напълно объркани. Иска да обясни бързо, бързо, колко обича своята Варенка и каква ужасна празнина ще издълбае около него отпътуването є. Книгата завършва с един вик:
“Не е възможно това писмо да е последно!… Как тъй нашата кореспонденция ще спре тук така изведнъж?… Не, аз ще ви пиша и вие също ще ми пишете… Варенка, моят стил добива вид. О, скъпа моя, какво ли говоря за стил!… Ето, в този момент аз не зная какво пиша, съвсем не зная, нищо не зная, не препрочитам какво съм написал, не си поправям стила. Мисля само да ви пиша, да ви пиша колкото може повече… Обична моя, скъпа моя, майчице…”