Квартирата се състоеше от две стаи и антре. Лека стена разделяше вестибюлчето. Така преградената бърлога служеше за стая на синовете на семейството. Прозорци нямаше, а стените бяха измазани с гъста тъмносива боя. По-нататък бе разположена голямата стая, боядисана в патешко жълто. А салонът - в кобалтово синьо. Впоследствие към жилището бе пристроена още една стая. Обзавеждането беше просто и практично. В салона имаше две игрални маси, маса за хранене и дванайсетина стола, тапицирани със зелена кожа. В стаята на родителите: легла, мивка и две огромни ракли, претъпкани до пръсване с бельо.
Таваните бяха високи, мебелите с внушителни размери, тапицировката на столовете от конски косъм задържаше като върху восък отпечатъците от седенето.
В това жилище прекара цялото си детство вторият син на военния лекар. Роди се на 30 октомври 1821 година. На 4 ноември го кръстиха в болничната черква “Петър и Павел”. Нарекоха го Фьодор, на името на дядо му по майчина линия.
Дните се редуваха с неизменна монотонност. Строгата програма и почти пълното отсъствие на развлечения унищожаваха дори представата за време в семейството, което така или иначе се смяташе за щастливо.
Сутрин всички ставаха в шест часа. В осем бащата излизаше за обиколка на повереното му отделение. Прислужниците използваха неговото отсъствие, за да почистят жилището и накладат печките. Връщаше се в десет часа и скоро тръгваше пак, за да посети своите болни в града. Обядваха в дванайсет. След обяда докторът се затваряше в салона и предремваше около час и половина - два на коженото канапе. През летните дни едно от децата трябваше да стои край Михаил Андреевич, за да пропъжда с липово клонче мухите от лицето му. Само ако някое насекомо надхитреше бдителността на дежурния и пробудеше заспалия, кацайки на носа му, избухваха такива викове и кавги, та да му се отяде на човек и за вечеря. “Тежко на онзи, който пропуснеше някоя муха”, записва Андрей Достоевски в своите Спомени. Впрочем цялото домочадие зорко бдеше над татковия обеден сън. В съседната стая семейството, насядало около кръглата маса, говори тихо, потиска смеха, трепва при най-тихото промърморване на задрямалия господар.
Тайният шепот на тези сбирки е люлял цялото детство на Достоевски. Мария Фьодоровна обичаше да разказва безброй чудни спомени за родителите си. Нейният баща избягал от Москва, когато през 1812 година французите влезли в града. Като пресичали една река, колата затънала и после било невъзможно да отлепят намокрените банкноти, натъпкани в багажа. Гласът на Мария Фьодоровна беше благ, погледът - нежен, загадъчен. Хубаво бе да се живее докато майорът спи.
Но пред разказите на майката децата предпочитаха вълшебните приказки на нянята Альона Фруловна.
Тя имаше важно място в дома. Беше едра жена, подпухнала от тлъстини, а коремът є, по думите на Андрей Достоевски, стигал точно до коленете. Обличаше се много чисто и вчесаните є коси винаги бяха прибрани в боне от бял тюл. Имаше неутолим апетит. Но този приветлив мастодонт боледуваше от туберкулоза, факт, който занимаваше твърде много доктора.
“Пишеш ми, че жената, която тежи четирийсет и пет паунда, линее, и че ви е било много трудно да я качвате и сваляте от екипажа; заключавам, че няма беда без полза, защото си представям, че е свалила поне двайсет паунда (sic). Следователно олекването ще се хареса много и на конете, и на колата.”
Михаил Андреевич обичаше да се шегува със странностите на горката няня. А Альона Фруловна имаше странности в изобилие. Тя твърдеше например, че Господ повелява всеки християнин да хапва първо хляб, сетне да слага в устата си хапка месо, риба или зеленчук. Само кашата според нея можеше да се гълта без “съпроводник”. “Сдъвчи парченце хляб най-напред, мъничкия ми, после сложи храна в устата. Така го иска Господ Бог!”
Единственият є недостатък беше, че смъркаше тютюн. Един кирлив продавач є го носеше в точно определен ден. Военният лекар твърдеше, че били годеници. “Пфу, да ви прости Бог! Моят годеник е Господ, а не някакъв си продавач на тютюн!”, възмущаваше се клетата.
Понякога нощем виеше като звяр. Децата се събуждаха смразени от уплаха. Лекарят скачаше от леглото си и я разтърсваше докато се съвземе. “Предупреждавам те, заканваше се той, че ако още веднъж замучиш така, ще заповядам да ти пуснат три литра кръв.”
Почти всеки ден є пускаха кръв, но без резултат.
Докторът я съветваше също да яде по-малко на вечеря. Но тя твърдеше, че ако заспи гладна, ще сънува цигани, а това є беше особено неприятно. Михаил Андреевич се уморяваше да упорства и отстъпваше. Всъщност единствено Альона Фруловна излизаше на глава с този домашен кесар. Дори много пъти е защитавала децата от неговия гняв.