Тя беше “гражданка на Москва” и много се гордееше с този факт. С малките говореше на “ти”. Не казваше “барин”, когато се обръщаше към господаря си, а го наричаше просто по име: “Михаил Андреевич”, сякаш не беше слугиня. И най-сетне, тя държеше ключовете от мазето и килера, а безспорно това бе отличие.
Семейство Достоевски пиеше чай в четири часа, а вечерта прекарваше около кръглата маса, осветена от две лоени свещи; восъчните се пазеха за празничните вечери. На сбирките около кръглата маса задължително се четеше на висок глас. Бащата, майката, а по-късно и децата се редуваха да четат История на Русия на Карамзин, Оди на Державин, Стихотворения на Жуковски, романа Бедната Лиза или стихове на Пушкин. Михаил Андреевич Достоевски беше доста културен за човек в неговото положение. И той изискваше - трябва да му се признае тази заслуга - синовете му да се възпитават в почит към литературата и изкуството.
Вечерята се поднасяше точно в девет часа. Веднага щом приключеше, децата ставаха от масата, целуваха родителите си, коленичеха пред иконите за вечерната молитва и се прибираха в стаята си - без прозорец, тъмна, тиха. Мебелите изведнъж ставаха страшни, оживяваха, поставяха им всякакви клопки със злобните си ръкохватки и облегалки, с магическите разклатушки… Фьодор се страхуваше от тъмнината, а брат му Михаил не беше пљ куражлия от него. Но момчетата скоро се унасяха в сън, загледани в малкото пламъче на кандилцето, което пърхаше като крилце по стената.
Рядко имаше забавления у Достоевски. Два пъти годишно дойките на децата (Мария Фьодоровна бе кърмила само сина си Михаил) идваха от далечните си села да видят своите някогашни кърмачета. “Лукерия е тук”, съобщаваше Альона Фруловна на господарката си, и Лукерия влизаше в салона с вплетени панделки в косите си и сандали от дървесна кора. Още от прага тя се прекръстваше, поздравяваше с достойнство и раздаваше на децата селски кравайчета, които носеше увити в шарена кърпа. Сетне се връщаше в кухнята.
Но вечерта тя се промъкваше в стаята, където я очакваха малките. Сядаше край тях. И в мрака, благотворен за чудесата, им разказваше шепнешком приключенията на Иван Царевич, Синята брада или Огнената птица, или Альоша Попович. Тя говореше на старовремски селски език, сочен, протяжен, като наблягаше на сричките с “о”. Децата я слушаха уплашени и очаровани: “Боляринът се спрял на кръстопътя…” А щом останеха сами, разпалено обсъждаха и сравняваха заслугите на своите дойки. Коя от тях знаеше най-хубавите приказки? Дали дойката на Варенка или пък на Фьодор?
Родителите на Фьодор Достоевски рядко приемаха гости. Майорът не беше никак общителен и не обичаше да си ляга късно. По негова воля семейството водеше затворен живот. Театър? Отведе децата си дватри пъти по изключение. След представлението на Джако или Бразилската маймуна, Фьодор се опитваше седмици наред да имитира артиста, който изпълняваше ролята на маймуната. А след Разбойници от Шилер в изпълнение на Мачалов, “си изгуби съня”. Разходките? Те бяха патриархални и досадни, както подобава. Лете в определен час цялото семейство излизаше на Мариинската поляна близо до болницата. Когато минаваха край Александровския институт, изпускаха една монета в краката на поста и той скритом я прибираше. Докато вървяха, бащата водеше “възвишени” и полезни разговори с потомците си: за аритметика, геометрия… Запретено беше да тичат по тревата, защото едно благовъзпитано момче според Михаил Андреевич не можеше да се унижава и да препуска като вятърничаво. Забранено беше да се сближават с “непознати деца”. Изключени бяха също така невинните развлечения като игра на топка или гоненица, които са само за простолюдието.
В неделните и празничните дни отиваха на вечерня. В случаите на големи увеселения играеха вечер на царе и царици. А за рождения ден на таткото дечицата му пишеха пожелания на френски език върху луксозна хартия, сгъната и привързана с нежна панделка. По-късно му рецитираха стихотворения, научени наизуст специално за случая: Пушкин, Жуковски и - необяснимо защо - откъси от Хенриада!
Фьодор Михайлович Достоевски растеше сред мъничкото семейно племе, откъснат от всякаква връзка с външния свят, лишен от приятели, опит, свобода. Тази младост, преминала като в скачени съдове, това изкуствено развитие на чувствителността го белязаха за целия му живот. “Ние сме отучени от живота”, казва един от неговите герои. Сам Достоевски никога не можа да преодолее тази реалност.