Ала не бива да се заключи, че Фьодор Михайлович е бил тъжно и послушно дете. Уязвимата му наивност не му пречеше да бъде немирен, раздразнителен, дяволит и понякога властен. Ако играеше на карти с родителите си, той си устройваше мястото така, че да може да хитрува, което силно смущаваше баща му. Разходките с кола го хвърляха в тревожна треска. И най-незначителното забавление го докарваше до крайна възбуда. Веднъж един панаирджийски бегач го впечатли силно и той взе да припка из градината до пълно изтощение, захапал кърпичка в уста и със здраво притиснати към тялото лакти. “Не се учудвам, приятелю, от пакостите на Фьодор, защото от него винаги може да се очаква какво ли не”, пише на мъжа си Мария Фьодоровна. А майорът изрича пророчески думи, когато смъмря сина си: “Ох, Федя, усмири се; това не е на добре!… Ще стигнеш до червена фуражка.” А червена фуражка, каквато носеха обикновените войници, Фьодор Михайлович щеше действително да носи, когато излезе от каторгата.
Желязна ограда разделяше малката градина на семейство Достоевски от просторния болничен парк. Въпреки забраната на баща си Фьодор обичаше да завързва познанства с болните, които излизаха на въздух, облечени в бежови халати и с памучни шапчици на глава. Това страдално и грозно человечество не го отблъскваше, дори го разнежваше и привличаше. Да, малкият самотен буржоа търсеше компанията на сразените, свенливи, сиротни люде, отхвърлени от един свят, за който той не знаеше нищо. На какви злощастни драми, на каква кротка несрета те бяха жалкото шкарто. И как ставаше тъй, че да не му бъдат чужди въпреки разликата във възрастта и социалното положение? Когато майорът изненадваше Фьодор и го видеше да разговаря с някой пансионер на приюта, го нахокваше още по-строго. Първородният му син Михаил беше кротък, може би малко мечтателен, но все пак послушен; най-малкият, Андрей, напълно отговаряше на изискванията му. Но Фьодор! “Той е огън!”, казваха родителите му. И за да усмири болезнената палавост на момчето, докторът най-подробно му обясняваше колко са бедни, колко ще им е трудно “да си създадат положение”, колко е нужно да са скромни в желанията си. Една толкова мрачна картина на бъдещето плашеше децата. Без съмнение, с нерадостните си проповеди Михаил Андреевич разви у своя син страха от обществото, прекомерната подозрителност, парещите съмнения, от които щеше да страда до своята смърт. “Вземете пример от мене”, казваше той. Само ако знаеше колко синът се страхуваше да не заприлича на баща си! Та нали за да противодейства на бащиното скъперничество, той стана толкова щедър, за да противодейства на строгостта му, проявяваше такова снизхождение? Така доказваше на себе си, че няма нищо общо със своя баща. Види се, към баща си изпитваше смутни и противоречиви чувства. Страхуваше се от него, от време на време го ненавиждаше, дори изпитваше физическо отвращение “Кой от нас не е пожелавал смъртта на баща си?”, се провиква Иван Карамазов. Но понякога настъпваха обрати на разтърсваща жал. Той се възмущаваше от себе си, че толкова много се е отдалечил от човека, който му е дал живот. “Колко съжалявам баща си! Какъв странен характер!”, пише той на брат си Михаил. И смъртта на доктора ще го покърти толкова по-силно, колкото по-малко ще е сигурен, дали въобще го е обичал.
II
ДАРОВОЕ
Когато през 1831 година семейството се сдоби с имението Даровое, скучният дотогава живот коренно се промени. Още през първите дни на пролетта Мария Фьодоровна заминаваше на село с децата. Майорът, който оставаше в града заради служебните си задължения, отиваше при семейството си едва през юли и не оставаше за повече от четирийсет и осем часа. Истинска ваканция!
Пътуването траеше дватри дни и беше същинска приказка. Крепостникът Симон Широки пристигаше от село с впрегатните коне на стопанството. Натоварваха денкове и пакети на старата карета. Федя се настаняваше на капрата до кочияша. И екипажът потегляше в ситен тръс, прекосяваше града, и поемаше по пътища, набраздени с пресъхнали, вкоравени коловози.
Ръжени ниви, туктам бяла брезичка с нежни сребристи листа, някоя изба със сламен покрив и стълбичка от дялано дърво, силует на босоного момченце по ризка, което маха с ръка и крещи нещо. Пътните знаци се нижат. Мирис на прах, говежди тор и проядени дрехи долита ту от ляво, ту от дясно. Шумът на конските копита се чува като мляскане с език, който се отлепя от небцето. Колелата скърцат, звънчетата звънят. Федя умолява Симон да му повери юздите.
- Добре ли е така?
При първата спирка той скача от капрата и се втурва да разглежда околността, гази във влажната трева и с измокрени обувки се качва на мястото си, опиянен от чистия въздух, нетърпелив, очарован. Камшикът изплющява и екипажът отново е на път.