Къщата в Даровое бе жалка тристайна постройка, изградена от плет и хоросан, със сламен покрив. Стогодишни липи я обгръщаха в сянката си. Отвъд тях малка полянка се е простряла до брезова гора, насечена от урви.
На свечеряване подлесът ставаше страховит. Говореше се, че гъмжал от вълци и пепелянки, а това разпалваше въображението на децата. Най-вече Фьодор обичаше тайничко да навлиза нататък в гъсталака. Затова нарекоха това място “гората на Федя”.
В имението имаше също и зеленчукова градина. По-късно родителите разпоредиха да се изкопае езеро близо до къщата. Михаил Андреевич изпрати от Москва буре, пълно с жива риба - карас, за да се зариби езерото, след което един свещеник обиколи басейна, следван от шествие с икони и хоругви.
Впоследствие гората бе изсечена, дъното на пресушеното езеро бе засято със зеле, нова къща, чистичка и анонимна бе изградена на мястото на дома със сламения покрив. Но селата Даровое и Черемашни запазиха вековния си облик: мънички паланки с по двайсетина колиби, сламени покриви, измити от дъжда и изпечени от слънцето. Невежи, лениви, несретни мужици, прочути ловки конекрадци. Първобитен живот. Отстъп от далечината на времето.
Мария Фьодоровна Достоевска прекарваше цялото лято в Даровое. Грижеше се за курника, за зеленчуковата градина, за житните, овесените, картофените, ленените ниви. И пишеше на мъжа си:
“Крепостните са в добро здраве, с изключение на роднините на Фьодор, които бяха на косъм от смъртта; но сега, слава богу, са по-добре. Само трима от тях още не могат да орат. Добитъкът, с божия помощ, е добре.”
И още:
“Бог ме дари с още двама крепостни. На Никита му се роди син - Игор, а на Федотя - дъщеря, Лукерия. Свинята се опраси с пет прасенца, патицата кротко мъти, а гъските хич не снасят…”
Докато майката си гледа домашната работа и с еднакво внимание се грижи за здравето на селяните и на животните, децата ненаситно се радват на непозната свобода. Те устройват игрите си в малкото скромно имение, което е за тях страна на призраци и чудеса. И какви игри! Най-напред игра на диваци, измислена от Федя. Момчетата си построяват къщурка под липите, събличат се голи, рисуват телата си и нахлупват шапки, накичени с листа и гъши пера. После се въоръжават с лъкове и стрели и тръгват на атака в брезовата гора, където са се окопали момчетата и момичетата от селото. Те откарват пленниците в къщичката, а после ги освобождават срещу откуп. Друга игра, която Федя измисля, е игра на Робинзон. По-късно им хрумва да се къпят в езерото.
Младите гражданчета бяха любимци на крепостните селяни. Особено Фьодор, който прекарваше по цели дни из нивите да гледа как работят брадатите мужици, мръсни, с детски очи и мазолести ръце. Той ги засипваше с въпроси. Искаше да кара коня, впрегнат в брана или в рало, да размахва коса по ливадата. Веднъж по време на жътва той видя, че една селянка е разляла стомната си и се вайка, че не може да даде водичка на жадното си бебе, а то вече е взело да слънчасва. И Федя извървя верста и половина пеша, за да є донесе вода от селото.
Тези скромни селяни, тези ограничени труженици го привличаха също както болните от Мариинската болница. Той се чувстваше техен равен. Цялото му смущение, цялото му самолюбие се изпаряваха, когато ги приближеше. В тяхно лице той откриваше с очарование руския народ, скромен, наивен, многоброен, към който ще запази за цял живот пламенна любов. Именно към спомена за тези хора той се връщаше винаги, когато искаше да закали вярата си в свещената мисия на Русия. Не към чиновниците с нашивки на мундирите си, не към префинената аристокрация, а към тях, към тези изцапани лица, към тези превити гърбове, към нежните неразбиращи погледи.
И в каторгата, самотен и отчаян, той търсеше първа опора в този спомен.
“Спомням си един август на село. Беше сухо и светло, но малко хладно и ветровито. Лятото беше към края и наближаваше време да се връщаме в Москва, където цяла зима щях да се отегчавам с уроците по френски; мисълта, че ще напусна селото ме натъжаваше…”
Той навлизаше навътре в сечището. Наляво и надясно кършеше лешникови клонки, за да гони жабите. Гората е смълчана. Рижави гущери с черни точици пребягват из камънака на пътеката. От ниските листа провисват бръмбари. Въздухът дъха на гъби, на обелени стволове, на гнила трева. Внезапно проехтява страшен вик: “Вълк, вълк!”
Детето също надава вик, побягва през гъсталаците, пресича горска полянка и навлиза в нива, където оре един мужик.