“Беше нашият крепостник Марей… Здрав, едър мъж на петдесетина години с гъста, рижа, прошарена брада. Познавах го, но никога не го бях заговарял. Като чу писъците ми, спря кобилата; аз стигнах до него и с едната ръка се вкопчих в ралото, с другата - в ръкава му. Той видя, че съм уплашен. “Вълк! Вълк!”, повтарях задъхан.
Той вдигна глава, неволно се огледа. За миг сякаш ми повярва:
- Къде е вълкът?
- Някой извика… извика “Вълк!” - изломотих аз.
- Хайде, хайде, няма вълк, сторило ти се е. Какво ще търси вълк тъдява? - кротко ми говореше той, за да ме успокои.
Но аз, цял разтреперан, още по-здраво впивам пръсти в рубашката му и ми се струва, че съм блед като платно.
- Ех! Колко си се уплашил, ай, ай! - изрече той като клатеше глава - хайде, няма нищо, мъничкия ми. Я го виж ти какъв е смелчага!
Той протегна ръка и неочаквано ме помилва по бузата:
- Хайде, вече стига, хайде; бог да те пази. Прекръсти се.
Но аз не се прекръстих. Стоях и стисках крайчетата на устните си. Той го забеляза и постави на свитите ми устни едрия си, изкалян пръст с черен нокът…
И ето че двайсет години по-късно в Сибир си спомнях тази среща до най-малката подробност. Виждах нежната грижовна усмивка на горкия наш крепостник. Спомнях си как се кръсти, как поклаща глава: “Колко си се уплашил, мъничкия ми!”, и най-вече този едър пръст с кален нокът, с който той докосна устните ми нежно и почти свенливо.
Като се отдалечих от мизерния нар и се озърнах наоколо внезапно почувствах, че мога да гледам по съвсем различен начин на тези несретници и неочаквано, като по чудо, от сърцето ми изчезнаха и гняв, и омраза.”
При всяко ново изпитание и винаги когато го връхлитат религиозни съмнения, той ще се втурва към този селянин, ще призовава безмълвното му присъствие, неговата простодушна, спокойна сила, а оня ще му отговаря: “Хайде, хайде, няма вълк… Няма да му позволя да те вземе… Бог да те пази.”
Селянинът Марей наистина е живял в Даровое. Той е бил голям познавач на конете и Мария Фьодоровна много го е зачитала и дори му е прощавала някои словесни волности. Също в Даровое Достоевски е открил девойката Смердяшая от Братя Карамазови. Тя се е наричала Агафия Тимофеевна, минавала е за малоумна, разхождала се е по риза през цялата година и е спяла в гробището. В същия роман се описва впрочем и село Черемашни. А в Бесове Достоевски обезсмъртява името на Альона Фруловна.
Добрата Альона Фруловна! Тя заслужаваше тази награда. Един ден в Москва - тогава Достоевски е бил деветгодишен - вратата на салона се отваря и на прага се появява Григорий. Той идва направо от селото. “Вместо наконтения иконом, облечен по немската мода, видяхме мъж с вехта рубашка и платнени обуща.
- Какво е станало? - извика баща ми уплашен.
- Имението изгоря - отговори Григорий с пресипнал глас.”
Пожарът бе унищожил къщите, хамбарите, реколтата, добитъка. В пламъците бе загинал чичко Агрипа. Тогава си помислихме, че разорението е пълно. Всички от семейството паднаха на колене. Мария Фьодоровна хлипаше. Тогава няня Альона Фруловна се приближи, докосна я по рамото: “Ако ви трябват пари, вземете моите.” Беше спестила петстотин рубли. За щастие щетите бяха възстановени, без да се прибегне до парите на прислужницата. Но и този спомен, както споменът за Марей, не напусна Фьодор Михайлович през целия му живот.
“Не съдете за руския народ по безобразията, които тъй често му се случва да върши, пише той, а по големите и свети неща, към които безспирно въздиша от дъното на своето невежество… От него се излъчва светлина, която ни огрява пътя.”
III
ПЪРВИ УРОЦИ,
ПЪРВА СКРЪБ
Обучението на децата Достоевски започна отрано. Първа Мария Фьодоровна се зае да запознае сина си Фьодор с азбуката. Тя го учеше по старата мода - да изговаря всяка буква по славянски: “аз, буки, веди…” Четиригодишният Фьодор изумяваше пред този порой на странни срички.
Първите му четива бяха Сто и четири случки от Стария и Новия Завет. Невзрачните литографии в книгата изобразяваха сътворението на света, Адам и Ева в рая, потопа…
През 1840 година Достоевски, тогава на четирийсет и девет години, откри подобен том на този, по който бе учил в детството си и го запази като скъпа реликва в своята библиотека.
Когато децата се научиха да рецитират текстовете от Стария и Новия Завет, Михаил Андреевич покани един просветен дякон да им преподава вероучение в къщи. Беше преподавател в Екатерининския институт и красноречието му очарова цялото семейство. Мария Фьодоровна често оставяше домашната си работа, за да го слуша как разказва на малките, насядали около игралната маса, подпрели глави на юмручетата си и с трескав поглед следят разказите му за рождението, за голготата и смъртта на Христа.