Скоро бе поканен и друг учител да допълва образованието на децата с познания по френски език. Той беше французин по произход, наричаше се Сушар, но бе получил разрешение от императора да се преименува на Драшусов. По-късно децата бяха поверени на същия Драшусов, или Сушар, като полу-пансионери.
Драшусов бе дребен, закръглен човечец, невежа, с гърлени интонации в гласа. Той се зае с уроците по френски, двамата му сина - с уроците по математика и славянски науки, а съпругата му… с всичко останало.
Но в това скромно учебно заведение никой не знаеше латински. Затова таткото пое задължението да учи децата си на латински. Всяка вечер той събираше потомците си и изтезанието започваше.
Михаил Андреевич беше страшен като учител. Инстинктът му на училищен надзирател разцъфваше в присъствието на неговите ученици. Той не само им забраняваше да сядат по време на урока, който продължаваше повече от час, но само ако някой от тях се почувстваше уморен и облегнеше лакти на някоя мебел, го нахокваше гръмогласно. Те стояха неподвижни, сковани от страх, капнали от умора. Скланяха думи, спрягаха глаголи безразборно:
- Mensa, mensae… amo, amas, amat…
При най-малката грешка се разнасяха викове, чуваха се удари с юмрук по масата, граматиката на Банишев се затваряше шумно, хартии се разхвърчаваха, вратата се затръшваше и тежки стъпки се отдалечаваха. Но трябва да се признае, че Михаил Андреевич не налагаше телесни наказания на децата си, като например да стоят на колене, нито пък да стоят прави в ъгъла на стаята.
Бащата и майката никога не пожелаха да изпратят синовете си в гимназията, където телесните наказания бяха правило. По същите причини много семейства предпочитаха да поверят децата си на частни пансиони. През 1834 година двамата братя Михаил и Фьодор Достоевски бяха изпратени в престижния и скъп пансион на Чермак.
Чермак беше честен педагог, педантичен, скромен, с посредствено образование, но беше съумял да привлече подбрани учители. Атмосферата в училището беше патриархална и добросърдечна. Пансионерите се хранеха заедно със семейство Чермак. Госпожа Чермак сама лекуваше леките наранявания на питомците. Когато някой от пансионерите заслужеше насърчение, Чермак го повикваше в кабинета си и важно му поднасяше един бонбон. Момчетата от горните класове приемаха това възнаграждение със същата сериозна тържественост, както и децата от подготвителните класове.
Всяка събота Михаил и Фьодор се връщаха у дома. Очакваше ги празнична вечеря от любимите им ястия. Но още преди да са се докоснали до храната, се впускаха в подробни разговори за новия им живот: какви бележки са получили, какви упражнения са подготвяли, какви немирства са вършили другарите им. Майорът, който не би извинил никаква невъзпитана постъпка, ако е насочена към него, се забавляваше с разказите за лудориите на училищните палавници. Дали като ги слушаше той не изпитваше злорадство от някакво свое възмездие над света? Не изразяваше ли така своето презрение към университетските люде, които бяха твърде безсилни да си извоюват уважението на едни дечурлига?
“О, малки немирници! О, малки разбойници! О, малки безсрамници!”, нареждаше той с видимо удовлетворение.
След вечерята децата потъваха в книгите си. Те четяха трескаво, каквото им попадне. Най-напред това бяха месечните издания на Кабинет на четивото, тънки томчета, които всеки път излизаха с разноцветни корици. Но Фьодор се увличаше също така и по Waverley, по Quentin Durward и по пътеписите. Той мечтаеше за пътешествия до Венеция или Константинопол, за ориенталски уют, за храбри завоевания и благородна преданост. Уолтър Скот, Дикенс, Жорж Санд, Юго се поглъщаха безразборно и току-речи се смилаха между часовете по аритметика или граматика.
Михаил стигна в своя порок дотам, че тайно започна да римува. Двамата братя заучаваха наизуст стиховете на Пушкин и Жуковски. Те ги рецитираха след това пред майка си, която ги слушаше, излегната в едно канапе, отслабнала, разядена от туберкулоза и с усмивка им ставаше арбитър.
Пушкин беше тогава съвременник, младеж и славата му не беше толкова голяма като тази на Жуковски. Затова вероятно Мария Фьодоровна даваше предпочитанието си общо взето на Жуковски. А Фьодор се възмущаваше, че е възможно да се сравнява Граф Хабсбург с възхитителната и жестока поема Смъртта на Олег.
Веднъж Ваня Умнов, син на едно от малкото приятелски семейства на Достоевски, предложи на Фьодор да научи наизуст литературната сатира Домът на лудите на Воеков. Фьодор рецитира произведението пред баща си, който прецени, че е неприлично, тъй като “съдържа подигравки срещу известни писатели и специално срещу Жуковски”.