Ваня Умнов беше единственият им връстник, с когото Фьодор и Михаил Достоевски имаха разрешение да общуват. Впрочем таткото не беше единственият виновник за усамотението на децата си. Фьодор би желал да има другари сред учениците на Чермак. Но той страдаше от прекомерно самолюбие, от изострено недоверие, от болезнена свенливост и това го отдалечаваше от съучениците му. Той гореше от желание да се привърже, да се открие пред първия срещнат, но още при началния досег се сгушваше в себе си. Страх го беше да живее. Какво общо имаше между тези весели, простодушни момчета и него - младежа, който грижливо подхранваше меланхолията си, а тя помрачаваше живота му. Какво общо имаше между неговите романтични въжделения, смътните му желания за слава, литературните му възторзи и грубите игри на другарите му. Просташките им шеги го възмущаваха. Може би познанството с някоя девойка би го излекувало от ропотния му свян? Но докторът бдеше ревниво над поведението на синовете си. До шестнайсетгодишната им възраст те не получаваха никакви джобни пари. Нещо повече, прибираха се в пансиона на Чермак с болничния екипаж, за да не би да се изкушат да поскитат из града. А през неделните и празничните дни, по решение на Михаил Андреевич, големите му синове трябваше да занимават малките си братчета, Андрей и Николай, и сестричките си.
Междувременно тежкото заболяване на Мария Фьодоровна Достоевска се изостряше от ден на ден. Още през зимата на 1836 година тя остана на легло и вече не се вдигна. Но въпреки това през месец май същата година съпругът є, терзан от палячовска ревност, още продължаваше да я обвинява, че му е изневерявала.
“Приятелю, пише му тя, питам се дали пак не те измъчват тези съмнения относно моята вярност, които са толкова ужасни за теб, колкото и за самата мен. Ако е така, то аз ти се кълна, приятелю, в Бога, в небето, в земята, че никога не съм ти изневерявала и никога няма да наруша свещената клетва, която ти дадох пред олтара.”
Едва когато силите напуснаха клетата жена, ревността на съпруга є се успокои.
Мария Фьодоровна беше изтощена до крайност. Вече не можеше и да се вчесва. И тъй като смяташе, че е “неблагоприлично” да повери тази грижа на чужди ръце, поръча да я подстрижат почти до дъно. Все по-често я посещаваха състрадателни роднини и познати. Много лекари бързаха да се притекат на помощ на своя колега. Но нямаше лек за болестта є. Мария почина на 27 февруари 1837 година, след като благослови децата си, съпруга и даде последни съвети на цялата прислуга. Беше на трийсет и седемгодишна възраст.
Тази загуба силно разтърси семейството. Фьодор и Михаил бяха поразени. Майорът, обезумял от скръб, си удряше главата в стените. Издигна мраморен паметник на съпругата си със следния епитаф, взет от Карамзин: “Почивай, скъпа пепел, до радостното събуждане.”
Един месец преди това поетът Пушкин бе убит на дуел от барон Дантес. Новината за това събитие достигна до младите Достоевски едва след смъртта на майка им. Те се натъжиха дълбоко. Фьодор обяви, че би носил траур за поета, ако вече не носеше траур за майка си. Това чувство не беше никак пресилено. Цяла Русия посрещна новината за дуела с всеобща покруса. Образованите хора усещаха смътно, че смъртта на Пушкин възвестява нова и страшна ера. Не само един гений угасна в пълната си сила; заедно с него изчезна една идея, едно фактическо положение. “Господи! Русия без Пушкин, колко е странно… Животът ми, моята върховна наслада умряха с него! Най-великият вече го няма.”, пише Гогол.
Лермонтов, тогава корнет от хусарската гвардия, пише поемата Смъртта на поета, заради което е заточен в Кавказ. Всички са съпричастни с неговото изпълнено с печал четиристишие:
Поетът вече го няма.
Съдбата каза свойта дума.
Националният Парнас опустя.
Пушкин загина…
Тези лоши стихове на непознат автор засилват отчаянието на Фьодор и Михаил.
Междувременно животът в дома на Достоевски става неустоим. Овдовелият баща е отвратен от работата си и мисли само как да се уедини в имението в Даровое. Той решава да изпрати големите си синове във Военното училище в Санкт Петербург. Този проект му се струва чудесен: щом се дипломират момчетата ще имат избор - или да станат офицери от гвардейския полк, или пък инженери. Но заминаването за столицата се забавя, защото Фьодор внезапно се разболява. Загубил е гласа си. Никакви лекарства не помагат. Един специалист препоръчва пътуването да се предприеме в хубаво време. Опитът се оказва успешен. Обаче през целия си живот Фьодор Достоевски ще говори много глухо, със странен, “изкуствен” глас, който ще смущава събеседниците му.