— За начало: червенокоска — сиреч половин курва. С дребни цици, дето с тях и зайче не можеш накърми, а пък с едно око за сметките — не е за разправяне. Запознал се бил с нея в града — абе, нали ви казвам, че е курва. И като се вторачи в него — от първия ден не го изпусна от око. Впила се е в него като някое дете. Ядат заедно, а тя все недоволна; и заедно пият — а тя пак недоволна; пазарува с него, попива езика от него крадешком, докато по едно време не станаха като двойка дребна местна забележителност — великанът англичанин и намръщената курва сирота, тръгнали да слизат от хълма с кошницата им: ученикът, по оръфаните къси панталонки, се хили на всичко живо, що срещне, а гледащата кръвнишки сирота — подире му в облечена на голо по курвенски сукнена роба, та при цялата й скорпионска безличност мъжете да я гледат изотзад, че да видят как подскачат стегнатите бузи на задника й под сукното.
Докато вървели, го държала с впити над лакътя му пръсти, опряла буза в рамото му, и го пускала само когато й се налагало да плаща скръндзаво от кесията, която вече била под неин контрол. Ако срещнели познат, той го поздравявал от името и на двама им, размахвайки по фашистки огромната си свободна ръка. А ако случайно излезела сама, което се случвало много рядко, тежко му на онзи, който посмеел да я подкачи или да й подсвирне: извръщала се и го заплювала като улична котка, а очите й горели със сатанински пламък.
— Е, вече всичко се изясни! — провикнала се нависоко пощаджийката, преваляйки попътен хребет при изкачването си. — Сиротата е хвърлила око на наследството му. За какво друго може да прояви вярност една курва, питам?
Поводът за драматичната преоценка, която Мама Стефано направила на ученика и на подбудите на сиротата, бил посещението в магазина й от страна на синьора Сандърс. Сандърс била от богат род и имала ферма за разплод на коне по-нагоре из долината, където живеела с приятелката си, известна наоколо като „мъжкараната“, която ходела късо подстригана и носела метални колани. Конете им печелели призове навсякъде. Самата Сандърс била проницателна, интелигентна и пестелива по начин, който се нравел на италианците, и познавала всеки, който си заслужавал да бъде познаван, от малцината пръснати по хълмовете и проядени от молците англичани. Дошла била уж да си купи шунка — някъде около преди месец трябва да е било, — но всъщност я довел интересът й към ученика.
— Ама наистина ли? — възкликнала. — Вярно ли е, че самият синьор Джералд Уестърби живее тук, в селото ви? Един такъв, възедър, с прошарени коси, спортен тип, пращящ от енергия, аристократичен, но свенлив?
Нейният баща, генералът, познавал семейството му още от Англия; дори имали по едно време съседни имения — бащата на ученика и нейният. Така че синьора Сандърс се канела да го посети. Но първо искала да разбере в какви обстоятелства живее. Пощаджийката измърморила нещо за сиротата, но на Сандърс не й мигнало окото.
— О, ама те, мъжете от рода Уестърби непрестанно си сменят жените — разсмяла се и понечила да си върви.
Изгубилата и ума и дума пощаджийка успяла някак си да я задържи, след което я засипала с въпроси.
Ама кой, все пак, бил той? И какво е правел на младини?
— Журналист е — рекла Сандърс и й описала, доколкото го познавала, семейния му произход. Бащата — колоритен и русокос като сина си, отглеждал състезателни коне; за последно го видяла малко преди да се спомине и все още бил мъжага. И той като сина си, не мирясвал: непрестанно сменял и жени, и къщи, и все крещял някому — ако не на сина си, на някой съсед от отсрещната страна на улицата.
Въпросите на пощаджийката нямали край. Но той — самият ученик — с нищо ли не се е прочул?
— А бе, работил е за няколко видни вестника, така да се каже — отвърнала Сандърс, а усмивката й загадъчно разцъфтяла. — Англичаните поначало нямат навика да славят журналистите — допълнила със своя класически римски изказ.
Но и това не й стигало на пощаджийката. Искала да знае още, и още. Какво пишел там, за какво точно се разправяло в книгата му? Защо била чак толкова дълга! А пък колко листове изхвърлял! По цели кошове, според боклукчията — понеже само на луд човек можело да му мине през ум да запали огън там горе лятно време. Бет Сандърс много добре разбирала съсредоточеността на усамотената жена и си давала сметка, че сред пущинаци като тукашните интелигентността й нямала друг избор, освен да се фокусира върху дреболиите. Затова се и напънала най-искрено — да даде отговор на зададените й въпроси.