— Ами той непрекъснато пътува — рекла и се върнала да остави покупките си върху тезгяха. — То в наше време всички журналисти, реално погледнато, пътуват — за закуска са в Лондон, обядват в Рим, а вечерят в Делхи. — Но дори и по тези съвременни стандарти синьор Уестърби бил невероятен пътешественик. — Така че най-вероятно се е захванал с някакъв пътепис — предположила Сандърс.
— Добре де, но за какво му е било всичкото това пътуване? — не отстъпвала пощаджийката, която не можела да си представи някой да пътува нанякъде без определена цел. — За какво?
— Заради войните — отвърнала й най-търпеливо Сандърс. — Заради войните, епидемиите и глада. Че то има ли друго, за което да пишат днес вестникарите, освен за хорските страдания? — попитала.
Пощаджийката кимнала мъдро, впила всичките си сетива в сполетялото я откровение: син на рус лорд коняр, който крещи като йерихонска тръба, луд пътешественик, пишещ за най-известните вестници!
— А специализирал ли се е — попитала — в някой определен театър на действията, в определено кътче от Божия свят?
— Най-вече в Изтока — отговорила Сандърс, след като се замислила за миг. Не че не е ходил навсякъде, но бил от онези англичани, които се чувствали у дома си единствено в Изтока. И сигурно точно заради това е дошъл и в Италия. Понеже някои мъже направо затъпявали без слънце.
— И някои жени — изкискала се пощаджийката, след което двете се смели продължително.
— Ох, този Изток — изпъшкала по някое време пощаджийката и отчаяно завъртяла глава. — Не се ли навоюваха най-после. Защо не се намеси папата, че да престанат? — И докато Мама Стефано разсъждавала на глас в тази насока, Сандърс изведнъж се сетила за нещо. Първоначално усмивката й била съвсем слаба, но после се разширила. Усмивка на изгнаник — преценила я пощаджийката; на моряк, който се сеща за морето.
— Не ходеше никъде без торбата си с книги — казала. — А ние се шегувахме, че ги крадял от богаташките къщи.
— И сега я носи! — възкликнала пощаджийката и й разправила как Гуидо го заварил случайно в гората на графинята и как ученикът седял на пъна и четял.
— Според мен си беше наумил да стане романист — продължила да споделя личните си спомени Сандърс. — Помня как ни го съобщи баща му. Побеснял беше от яд. И ревеше като бик из цялата къща.
— Ама ученикът ли? Ученикът ли побесня? — буквално не можела да повярва Мама Стефано.
— О, не. Баща му. — И Сандърс се разсмяла на глас; в английската обществена йерархия романистите били по-долу и от журналистите. — И пак ли рисува?
— Да рисува ли? Че той и художник ли е?
— Опитваше се — казала Сандърс. — Но баща му и това му беше забранил. Живописците пък са най-низшите от всички същества — пояснила тя сред нов изблик на смях; за поносими, и то едва-едва, се смятали само онези, които успявали да завоюват някаква известност.
Съвсем скоро след избухването на тази многозарядна бомба, ковачът — онзи, същият, когото сиротата била замерила с каната — докладвал, че е видял Джери и момата в конеразплодната ферма на Сандърс: през първата седмица — два пъти, а през втората — три пъти, и че дори обядвали там. Освен всичко друго, ученикът проявявал страхотно умение по отношение дори и на най-дивите коне — имал вроден усет за работа с кордата и разхождането им. Сиротата изобщо не се намесвала, доложи ковачът. Седяла си на сянка с мъжкараната и четяла някоя от книгите от торбата или го наблюдавала с ревнив, непримигващ поглед; чакала, както вече на всички им станало ясно, да пукне попечителят. И ето че дочакала днешната телеграма!
Джери мярнал Мама Стефано още отдалеч. Притежавал необходимия инстинкт: нещо в него не преставало да наблюдава какво става наоколо. Черна фигура, тътреща се неумолимо по прашната пътека като куц бръмбар, ту появяващ се, ту скриващ се сред разграфените сенки на кедрите, нагоре по сухите вади през маслиновите горички на мазника Франко, към тяхната си част от Италия, както я наричал той — цели двеста квадратни метра, напълно достатъчни, за да поудря човек привързаната към стълб топка за тенис, ако му се прищяло да поспортува в някоя прохладна вечер. Отрано забелязал и размахвания от нея син плик за писмо, че дори и дочул неравномерното й мяукане над останалите шумове от долината — от ламбретите и дъскорезните. Затова и първата му реакция — без да нарушава и за миг тракането по пишещата машина — била да погледне крадешком към къщата, за да се увери, че момичето е затворило кухненския прозорец да не влизат нито жега, нито насекоми. После — точно, както щеше пощаджийката да го опише впоследствие — се спуснал забързано по стъпалата да я пресрещне с чаша вино в ръка, че да не я допусне по-наблизо.