Прочел телеграмата бавно, еднократно, привел се да затули текста от слънцето и пред очите на Мама Стефано лицето му изведнъж се опънало, станало затворено, а докато полагал огромната си мека длан върху ръката й, в гласа му се появила необичайна дрезгавост:
— La sera — успял да намери нужните му думи, мъчейки се в същото време да я насочи обратно към пътеката. В смисъл че още същата вечер щял да изпрати отговора. — Molto grazie, Mama. Супер. Много благодаря. Чудесно.
На раздяла устата й не млъквала: щяла да му осигури всичко необходимо, за което можел да се сети — таксита, носачи, телефонна връзка с аерогарата, — а в това време Джери опипвал разсеяно джобовете си за дребни или по-едри монети; прекалено много се бил развълнувал, за да се сети, че всичките му пари държала момата.
— Затова пък ученикът прие новината с достойнство — доложила пред съселяните си пощаджийката. Толкова благовъзпитано, че дори я изпратил на известно разстояние по обратния й път; с такъв кураж, че само една светска жена — при това знаеща и английски — можела да долови скритата отдолу болезнена скръб; и така отнесено, че пропуснал да й даде бакшиш. Освен ако не бил почнал още отсега да придобива типичната за най-богатите хора крайна скръндзавост?
— А сиротата как реагира? — заразпитваха я. — Не ревна ли и не започна ли да призовава Светата Дева, уж че и тя споделя трагедията му?
— Още не й е казал — прошепнала пощаджийката и си спомнила скръбно, че успяла да я зърне само за частица от секундата, в профил, както чукала месото. — Тепърва ще обмисля с нея какво да прави.
Селото се приготвило да дочака вечерта, а Джери седнал насред полето със стършелите, вперил очи в морето и заусуквал торбата с книгите на една страна, а после я пуснал да се развие на обратната.
Погледът му обхванал първо долината, над която се издигали в полукръг петте хълма, и чак отвъд хълмовете се виждала морската шир, която по това време на деня не била нищо повече от плоско кафяво петно на небето. Полето със стършелите, сред което седял, представлявало укрепена с камъни дълга тераса, с порутен хамбар в единия й край, който, преди стършелите да си изградят гнезда по стената му, им осигурявал за̀вет да си правят пикници и да се пекат далеч от хорските очи. Тя първа ги забелязала, докато простирала, и хукнала да съобщи за откритието си на Джери, а той, без да се замисля, грабнал кофа хоросан от Франковия имот и запушил всичките кошери. После я извикал да й се похвали със сръчността си и с мъжествения начин, по който й осигурил безопасност. Той и сега си я спомнял съвсем ясно: застанала разтреперана до него, обвила с ръце тялото си, забила поглед в прясната мазилка и заслушана в зазиданите стършели, скована от ужас и неспираща да повтаря „Исусе, Исусе“.
„Може пък да ме дочака“, минало му през ум.
Спомнил си и как се запознали. Често си преразказвал случая наум, тъй като през живота си нямал кой знае колко късмет с жените, затова, когато му излезел, обичал, по собствените му думи, „да си го преговаря“. Било през един четвъртък. Уредил си бил да го хвърлят до града да си понапазарува туй-онуй, евентуално да види някой и друг новодошъл и поне за кратко да се откъсне от романа, който пишел; или просто да се отървял за малко от вбесяващото еднообразие на безхарактерния пейзаж, който все повече му напомнял за затворническа килия, при това — единочка. Или с евентуалната надежда да забърше някоя жена, което постигал от време на време, като се завъртял около бара на хотела за туристите. През въпросния четвъртък, както седял с книга в ръка в ресторантчето на градския площад — гарафа, чиния с шунка и маслини, — изведнъж усетил присъствието на кльощавото, дългокрако, червенокосо момиче с мрачна физиономия, в нещо като кафява монашеска роба, преметнала през рамо ушита сякаш от мокет чанта.