„Без китара направо си изглежда гола“, рекъл си.
Нещо у нея му напомнило смътно за дъщеря му Кат, съкратено от Катрин — но само смътно, понеже Кат не я бил виждал от десет години, откакто се разпаднал първият му брак. А защо не я бил виждал и досега не можел да обясни. При първия шок на раздялата обърканото му чувство за кавалерство му подсказало, че най-добре щяло да е, ако Кат го забравела. „Най-правилно ще е да ме отпише. Да се посвети изцяло на дома, в който живее.“ А след като майка й се омъжила повторно, самоотрицанието му още повече се засилило. Но понякога страдал истински от липсата й и изглежда, тъкмо по тази причина момичето задържало предизвикания у него интерес. „Дали и Кат се скита така сама и пребита от умора? Дали Кат е запазила луничките си и шагреновата си челюст?“
По някое време момичето му признало, че било избягало. Работило като гувернантка в богато флорентинско семейство. Майката била прекалено заета с любовниците си, за да полага грижи за децата, а съпругът й разполагал с куп свободно време, което посвещавал на гувернантката. Така че тя задигнала каквито налични пари успяла да намери и се изпарила, и това било положението: багаж нямала, полицията я търсела и тя току-що използвала последната си омачкана банкнота, за да се нахрани като хората преди окончателната си гибел.
Жени, заслужаващи мъжко внимание, почти липсвали през този ден на площада — не че друг път имало повече, честно казано, — затова още преди да се настани, момичето било взето на прицел от погледите на едва ли не всички годни мъже от града, като се започнело от келнерите, които замечтано ръмжали „готино маце“, и куп други, по-груби забележки, чийто точен смисъл убягвал на Джери, но които предизвиквали всеобщ смях по неин адрес. Докато в един момент някакъв тип не се опитал да й стисне гърдата, при което Джери станал и се преместил на нейната маса. Но не от някакъв безкраен героизъм — напротив, той самият тайно се смятал за страхливец, — но какви ли не мисли му минали през ума, включително тази, че неговата Кат като нищо можела да е прикарана в ъгъла като това момиче. По-скоро се вбесил. Затова хванал с лапата си рамото на дребничкия келнер, който се пробвал да я натисне, другата положил на рамото на едрия мъж, посрещал с пламенно ръкопляскане отвореността на по-малкия, и на своя лош италиански успял да им разясни доста сносно и разумно, че наистина ще е най-добре те двамата да престанат да досаждат и да оставят готиното маце да се нахрани на спокойствие, ако не искат да им прекърши мазните вратленца.
Оттам насетне атмосферата се повлошила — малкият комай се канел да му налети, понеже постоянно придърпвал сакото си и ръката му все посягала към задния му джоб, но като огледал за сетен път Джери май се разкандърдисал. Джери хвърлил няколко банкноти на масата, вдигнал торбата й, върнал се да забере и своята, и я повлякъл, почти вдигайки я от земята, през площада по посока на ресторанта „Аполо“.
— Англичанин ли си? — попитала го тя попътно.
— До мозъка на костите — изпръхтял гневно Джери и тогава за пръв път я видял да се усмихва. Но пък усмивката й напълно си заслужавала усилията му: грейнала по детски, като на улично хлапе, изпод мърлявото й скулесто личице.
Успокоил се по някое време, Джери я нахранил, а с настъпването на затишието започнал и да й разправя историята си с известни доукрашения, тъй като след няколкото безцелни седмици го обзело съвсем естественото желание да я позабавлява. Обяснил й, че бил безработен репортер, че в момента пишел роман — било му за пръв път, но отдавна го сърбели ръцете да се захване с подобно нещо — и че разполагал с топящата се купчина пари, които вестникът му изплатил по повод съкращението му, което само по себе си пък било голям майтап, понеже той, откакто се помнел, все бил ненужен.
— Един вид „златно ръкостискане“ — пояснил. С известна част от парите бил купил къщата, отдал се известно време на мързелуване и в крайна сметка му оставали съвсем малко авоари. Което пък предизвикало за втори път усмивката й. Насърчен от появата й, той се прехвърлил върху темата за самотата на твореца: — Божичко! Не мога да ти опиша какъв зор е това да съчиняваш — да дадеш израз на онова, което ти е в душата, нали ме разбираш…
— Съпруги? — прекъснала го тя. А той за миг решил, че тя се е вглъбила в съдържанието на романа му. Но като забелязал очаквателния й и изпълнен с подозрителност поглед, предпочел да отговори предпазливо: „Нито една активна“, приравнявайки сякаш съпругите към вулканите, каквито в неговия свят те действително били.