Приключили с обяда и тръгнали, доста подпийнали, през безлюдния площад под палещите слънчеви лъчи, при което тя направила своето единствено волеизявление:
— В тази торба нося всичко, което имам на този свят. Наясно ли сме? — Ставало дума за провесената през рамото й торба от нещо като мокет. — И държа така да си остане. Не ща от никого нищо, което да не мога да мъкна със себе си. Разбра ли?
Стигнали до спирката му, тя не понечила да си върви, ами се качила с него в пристигналия автобус и го оставила да й плати билета, после слязла заедно с него в селото, тръгнала подире му нагоре по хълма — Джери със своята торба, тя с нейната — и оттам почнало останалото. Спала в продължение на три нощи и почти толкова дни, а на четвъртата нощ легнала до него. А той до такава степен не бил подготвен за действието й, че дори по навик се бил заключил в спалнята си; поначало имал нещо като мания да държи затворени всякакви врати и прозорци, особено нощем. По тази причина й се наложило да заблъска по вратата му и да се развика: „Пусни ме на проклетата си кушетка, за бога!“, и той чак тогава се сетил да й отвори.
— Но не си и помисляй да ме лъжеш — предупредила го тя, напъхвайки се под завивките му като на купон в студентско общежитие. — Никакви приказки. Никакви лъжи. Разбра ли?
Тя — щял да си спомня той впоследствие — се любела като пеперуда, като китайка направо. Безтегловността й, неспирните й движения и тоталната й беззащитност го докарвали до отчаяние. Когато се появели светулките, двамата коленичели върху миндера под прозореца да ги наблюдават, а Джери го обземали спомените му от Изтока. Цикадите пищели, жабите се оригвали, фенерчетата на светулките подскачали и се въртели около изпълнения с непрогледен мрак център, те прекарвали в захлас на колене по цял час, че и повече, а в това време горещата луна се отцеждала зад билата на хълмовете. Дума не обелвали през всичките тези престои, нито, доколкото можел впоследствие да си спомни, правели някакви заключения. Просто решил да не си заключва вратата.
Музиката и блъскането били престанали, но за сметка на това почнали да бият камбаните — вероятно за вечернята, решил той. Поначало долината била изпълнена с шум по всяко време, а това, че звънът на камбаните бил по-мощен от обичайното, вероятно се дължало на падналата роса. Приближил се бавно към завързаната топка за тенис, развил внимателно въжето от металния стълб, после със старата си висока обувка от еленова кожа разритал тревата в основата му и се сетил как монашеското й расо се веело, когато гъвкавото й телце летяло да нанесе поредния удар на топката.
„Най-важното е да пише «настойник» — гласяла дадената му инструкция. — А «настойник» ще рече «връщай се моментално».“ Джери се поколебал за миг, втренчил се в синята равнина, разсечена от трептящия в маранята прав като напоителен канал истински път, който щял да го отведе до големия град и аерогарата, откъдето трябвало да осъществи това свое завръщане.
Не причислявал себе си към мисловния тип хора. Наслушал се бил от дете на крясъците на баща си, покрай които рано-рано взел да усеща колко всъщност струват и едромащабните идеи, и големите приказки. И изглежда тъкмо това го привлякло от самото начало към момичето и нейната философия: „Не ща от никого нищо, което да не мога да мъкна със себе си“.
„Може. Но може и да е другояче. Тя ще си намери друг. Такива като нея винаги се оправят. Време е — казал си. — Парите свършиха, романът запецна, момичето е прекалено младо. Стегни се. Време е.“
Време за кое?
„Време е! Време й е да си намери някое младо биче, а не да изтощава стария бик. Време е да пробудиш пак скитническата си страст. Вдигай стана. Събуди камилите. Поеми напред.“ — Бог му е свидетел, че го е правил и друг път. — „Разпъваш старата шатра, позаседяваш се някъде, после пак тръгваш. Сори, малката. Имаш заповед — напомнил си. — Изпълнявай, не разсъждавай. Свирен е «сбор». Край на приказките. От настойника.“
„Най-интересното е, че точно това и очаквах да се случи“, мислел си Джери, взирайки се в размазаната равнина. Не ставало дума за пресантимани и тем подобни глупости, а за най-елементарен усет за време. За назрял момент. Но вместо да се задейства ентусиазирано, тялото му станало пленник на някаква тромавост. Изведнъж се почувствал преуморен, надебелял, неспособен да се помръдне от обзелата го сънливост. Малко му оставало да се излегне тук и изобщо да не помръдне. Да заспи върху острите треви и да чака или тя да го събуди, или да падне мракът.