„Глупости — укорил се. — Пълни глупости.“ После извадил от джоба телеграмата, запътил се енергично към къщата и я завикал по име:
— Ей, малката! Обади се, моето момиче! Къде си се скрила? Имам лоша новинка. — И й подал хартийката. — Проклятие — добавил и застанал до прозореца, да не я гледа, докато чете.
Изчакал да чуе пърхането на падащия върху масата лист. После се извърнал, понеже нищо друго не му оставало. Тя дума не обелила, само кръстосала ръце в подмишниците си, а на моменти езикът на тялото й буквално му проглушавал тъпанчетата. Направило му впечатление как пръстите й опипвали сляпо около себе си и се чудели къде да се дянат.
— Вземи най-добре да се пренесеш у Бет — подсказал й. — Няма начин да ти откаже. Тя, старата Бет, много те обича. И ще те остави у тях, колкото искаш.
Дланите останали под мишниците й чак до тръгването му надолу по склона да пусне своята телеграма отговор. Докато се върне, тя вече му била приготвила костюма — онзи, синият, който тя редовно наричала със смях „затворническата му униформа“, — но самата тя цялата треперела, а лицето й било станало бледо и болнаво, както през деня, в който той се разправил със стършелите. Опитал се да я целуне, но усетил, че е изстинала като парче мрамор, затова я оставил на мира. През нощта спали един до друг, но щяло да му е по-добре, ако бил преспал сам.
Мама Стефано съобщила задъхано вестта през обедната почивка. Достопочтения ученик отпътувал. По костюм. С пътната чанта, пишещата машина и торбата с книгите. Франко го закарал с микробуса до аерогарата. Сиротата ги придружила, но само до рампата към автострадата. А като слязла, дори не се сбогували. Останала да си седи там край пътя като някакъв боклук, какъвто всъщност е. След като се отървали от нея, ученикът се умълчал за дълго. Почти не обръщал внимание на остроумните насочени въпроси на Франко, а само попридърпвал светлия кичур над челото си — онзи, дето Сандърс наричала „прошарения“. Понеже оставал цял час до тръгването на самолета, на летището двамата с Франко си поделили съдържанието на едно плоско шише и изиграли партия домино, но когато Франко се опитал да го прецака с парите за пътя, ученикът проявил необичайна свадливост и се запазарил като първия богаташ.
Това го знаела лично от Франко — от своя приятел от детинство, обвиняван несправедливо, че е педераст. Но да е чувал някой някога лоша дума от нейната уста по адрес на Франко? За онова конте Франко, бащата на малоумния й син? Не че не са се поскарвали от време на време, като всички, но я да й покаже някой има ли в цялата долина по-свестен, по-старателен, по-възпитан, по-изтупан човек от Франко — нейния приятел и възлюбен!
— Ученикът замина да си прибере наследството — обявила тя.
3
Конят на мистър Джордж Смайли
— Никой освен Джордж Смайли — твърдеше пухкавият остроумник от Форин Офис Роди Мартиндейл — не би успял да се вреди да е капитан на разбил се в скалите кораб. И никой друг освен Смайли — добави Роди — е в състояние да удвои болката от това му назначение, като избере точно в този момент да напусне своята красива, макар и понякога шавлива съпруга.
При което Мартиндейл не пропускаше да добави, че на пръв, а дори и на втори поглед Джордж Смайли изобщо не бил подходящ нито за едната, нито за другата роля. Хем бил тантурест, хем някак си не успявал да се налага. Вродената му стеснителност го карала понякога да изглежда надут, а за хората с широк размах, какъвто бил и самият Мартиндейл, тази му незабележимост била достойна за непрестанен упрек. На всичко отгоре бил и късоглед, та в първите дни след разгрома — с тези негови кръгли очилца и с траурния му чиновнически костюм, шляпащ дискретно по заблатените пътеки на джунглата, наречена Уайтхол, следван по петите от стройния му, мълчалив оръженосец Питър Гуилъм, или приведен денонощно над бумагите в опърпаната му тронна зала на петия етаж на мавзолея в едуардски стил на Кеймбридж Съркъс, откъдето вече командваше — човек можело да си помисли, че не покойният Хейдън, а самият той е руският шпионин, заслужил даденото му на професионален жаргон прозвище „къртицата“. От многочасовата работа в огромната като пещера безлюдна сграда торбичките под очите му посиняха, усмивката му почна да се появява все по-рядко, макар да не беше ни най-малко лишен от чувството за хумор, а понякога дори самото ставане от стола го караше да се задъхва. Мъчителното изправяне биваше последвано от пауза, през която от леко разтворените му устни излизаше леко шипящо „уф“ и чак тогава поемаше накъдето беше тръгнал. Друг негов навик беше да си бърше разсеяно очилата с широкия край на вратовръзката, при което лицето му ставаше толкова безнадеждно оголено, че една от най-старшите секретарки — известни на служебния жаргон като „мамчета“ — изпитвала редовно едва контролируемото желание — което психиатрите с любов биха облекли в безкрайно сложна терминология — да се изпречи на пътя му, за да го опази от невъзможната мисия, към която, изглежда, се бил устремил.