„Какво толкова има да работи? — възразяваха пискливо самозваните специалисти по делата на Цирка и като някакви горгони разпространяваха наляво-надясно откъслечните сведения, които бяха мярнали или дочули. — Какво може да работи там горе, след като са го лишили от три четвърти от служителите му и са му оставили само някоя и друга бабка да му вари чай, а някогашните му агентурни мрежи са разбити на пух и прах? Да не говорим за задграничните резидентури, за замразения от Министерството на финансите змийски фонд (така наричаха специалния фонд за финансиране на тайни операции) и че вече няма жив приятел нито в Уайтхол, нито във Вашингтон. Ако не броим оня самовлюбен дългуч Лейкон в секретариата на Министерския съвет, който е готов и под влака да се хвърли заради него за щяло-нещяло. То друго не може и да се очаква от Лейкон, понеже на каква друга опора разчита той, освен на Цирка? Нали без Цирка ще е… ами същият онзи скопен петел, каквото си е бил открай време. На Лейкон нищо не му остава, освен да призовава «за бой».“
— Пълен скандал — обяви надуто Мартиндейл, докато се тъпчеше с пушена змиорка и пай с телешко и бъбреци, придружени с червено вино от избата на клуба, което пак беше поскъпнало с двайсет пенса за гарафата. — И смятам да го направя обществено достояние.
Разликата между уайтхолските и тосканските селяни на моменти се оказваше изненадващо несъществена.
Слуховете обаче не отмираха с течение на времето, а напротив — множаха се и ставаха още по-колоритни покрай усамотението му, което вече описваха като вманиаченост.
Започнаха да си спомнят, че Бил Хейдън беше не само колега на Джордж Смайли, а и братовчед — че и нещо повече — на Ан. И че Смайли не се беше успокоил след кончината на Хейдън, ами буквално танцуваше върху гроба му. Лично пое ръководството върху прочистването на прословутия команден пост на Хейдън над Черинг Крос Роуд и унищожаването и най-малкия помен от съществуването на Бил — от сътворените със собствената му ръка безлични маслени картини до останалите по чекмеджетата на бюрото му какви ли не дреболии, та дори и на самото бюро, което нарязаха и изгориха по заповед на Джордж. А на всичко отгоре, разправяха, накрая викнал строителните работници от Цирка да съборят и разделителните стени. „Представяте ли си!“, възмущаваше се Мартиндейл.
А ето ви и друг — честно казано, съвсем тревожен пример: портретът на стената в невзрачната тронна зала на Смайли — явно снимка от паспорт, но увеличена до такава степен, че растерът й придава направо призрачен вид. Забелязал я бил един от Министерството на финансите по време на незапланувано съвещание по повод закриването на оперативните банкови сметки.
— Това да не би случайно да е портрет на Контрола? — попитал той Питър Гуилъм, мъчейки се да подхване светски разговор. Без никаква задна мисъл. Човек и да пита ли няма вече право? Контрола — известен единствено с това си название — се ползваше със статута на легенда в учреждението. Ръководил и наставлявал Смайли в продължение на цели трийсет години. Накрая Смайли лично го бил погребал, тъй като, подобно на изключително богатите, и много тайнствените личности са склонни да умират неоплаквани.
— Никакъв Контрол не е — отвърнал му оръженосецът Гуилъм в типичния за него безцеремонен и надменен стил, — а Карла.
— И коя, според вас, била тази Карла?
— Първо, драги, не била „коя“, а „кой“. „Карла“ било работното име на съветския офицер, който първо завербувал Бил Хейдън, а после го и ръководил през цялото време — разясняваше разтреперилият се от възмущение Мартиндейл, след което добавяше: — „Това пък е съвсем друг вид легенда, най-меко казано. Изглежда, ще сме свидетели на истинско кръвно отмъщение. Чудя се до каква ли степен може да се вдетини човек?“
Дори самият Лейкон се беше притеснил донякъде от присъствието на снимката.
— Ама най-сериозно те питам, Джордж: от какъв зор си го окачил? — попита той със своя смел тон на отговорник по дисциплината в класа, когато една вечер се отби у Смайли на път към дома си от канцеларията на Министерския съвет. — Какво означава той за теб, чудя се? Мислил ли си по този въпрос? Не ти ли се струва поне донякъде противоестествено? Победилият те враг? Мен така да ме гледа самодоволно отвисоко — направо ще се срина.
— Да, но Бил вече не е сред нас — отбеляза Смайли, който поради неприязънта си към споровете предпочиташе понякога само да подсказва кой е ключът към аргумента му.