Седнал на балкона от тиково дърво, Джери предъвквал яйцата с ориз и си спомнял как Джордж му съобщил вестта за Хейдън: в бара „Ел Вино“ на Флийт Стрийт посред дъждовен ден. Джери така и не бил способен да мрази някого за дълго, поради което се чудел какво точно да каже, след като претръпнал от първоначалния шок:
— Е, да плачем сега е като след дъжд качулка, нали, друже? Но и не бива да напуснем кораба и да го оставим да го владеят плъховете, нали? Борбата продължава, няма друг начин.
И Смайли бил изразил пълното си съгласие с тази му мисъл: наистина нямало друг начин, освен да продължат борбата, да изразят благодарността си за предоставената им възможност да се отплатят. Джери дори намирал своего рода утеха във факта, че Бил се оказал част от отбора им. Самият той в нито един момент не се усъмнил сериозно в смътната идея, че страната им е в състояние на необратим упадък, а още по-малко пък в мисълта, че за това нейно състояние вината се носела изцяло от класата, към която и самият той принадлежал. „Ние сме тези, които сътвориха Бил — гласяла гледната му точка, — така че именно ние сме длъжни да поемем основния удар от предателството му.“ Да се отплатим, плащайки. Точно това бил имал предвид и старият Джордж.
Продължил да се размотава покрай реката, да вдишва волния топъл въздух и да мята плоски камъчета, които да подскачат по повърхността й.
Лизи не му излизала от акъла: „Лизи Уърдингтън — своенравната бежанка от предградията. Ученичката и боксовата круша на Рикардо. По-голямата сестра, вдъхновителката и непостижимата курва на Чарли Маршал. Затворената в клетка птичка на Дрейк Ко. И моята събеседничка по време на вечерята ни, продължила цели четири часа. Но пак питам, на Сам Колинс каква точно се е падала? Спрямо мистър Мелън — «гадния англичанин, уж търговец», за когото според Чарли Маршал работила преди осемнайсет месеца, се явявала куриер по хонконгския голям хероинов път. Но явно и нещо повече. Понеже на някой етап Сам позаголил леко глезена си и я подлъгал, че всъщност действа за благото на Нейно Величество и на родината — радостна вест, която Лизи моментално споделила със своя боготворящ я приятелски кръг. Което пък вбесило Сам и той се отървал от нея като от прокажена. А това ще рече, че Сам е искал да я използва за примамка — нещо като стажант-провокатор“. В определено отношение Джери намирал нещо изключително забавно в цялата тази история, понеже Сам имаше репутацията на ас в разузнаването, докато Лизи Уърдингтън спокойно можела да гастролира в Сарат в ролята на първообраз на „жена, каквато в никакъв случай не бива да вербувате, докато е жива и диша“.
По-малко забавен обаче бил въпросът каква се падала тя в момента на Сам Колинс? Кое го карало да я дебне из сенките като някакъв търпелив убиец с мрачна стоманена усмивка на лицето. Точно този въпрос силно тревожел Джери. Дори ако трябва да сме по-точни, той буквално се бил вманиачил в това отношение. Очевидно било, че не желаел да стане свидетел на поредното изчезване на Лизи. Защото, щом напуснела тя леглото на Ко, неминуемо следвало да се озове в онова на Джери. Истината е, че от известно време — откакто се били запознали, по-точно — той периодически се питал колко ли здравословно щял да се отрази на Лизи освежителният тоскански въздух. И при все че изобщо си нямал представа нито как, нито защо Сам Колинс се бил озовал в Хонконг, нито какви били намеренията на Цирка като цяло спрямо Дрейк Ко, у него се било заформило възможно най-силното убеждение — и точно там била същината на проблема, — че ако точно сега хукнел към Лондон, нямало да отнесе Лизи със себе си на белия си кон, ами щял да я остави, седнала върху едно ужасно голямо буре с барут.
А такъв изход той категорично не бил готов да приеме. В миналото оставял куп подобни проблеми в ръцете на началниците. Но сега не било „миналото“. Този път, както вече му ставало ясно, музиката се поръчвала от „братовчедите“ и макар Джери да нямал нищо конкретно против тях, от самото им отсъствие играта загрубявала. Така че всякакви там смътни представи, каквито имал за притежаваната от Джордж човечност, в случая не играели.
Освен това Лизи никак не му била безразлична. Ни най-малко. Напротив, чувствата му се отличавали с пределна яснота. Страдал заради нея въпреки всичките й недостатъци. Тя била точно от онзи тип неудачници, по които той най-много си падал, и тъкмо затова я обичал. Уточнил бил всичко в ума си, теглил бил чертата и резултатът, след няколкодневното щракане с топчетата на сметалото, се бил превърнал в негово крайно и неотменимо решение. Решение, което донякъде го ужасявало, но в същото време го и радвало.