Поизостанал по сравнително по-безопасния коридор, Джери успял да изчисли на какво всъщност се е озовал. Очевидно било много многолюден частен прием, на който Лизи се била появила откъм неофициалния вход. Всички останали гости влизали през главния вход, където ролс-ройсите били толкова нагъсто, че никой не можел да мине за специален. Ръководството се осъществявало от жена със синьо-сиви коси, чиято единствена дейност била да се полюлява насам-натам и да говори на силно наквасен в джин френски. Шпалирът от посрещани се състоял от строга на вид пиарка китайка с две помощнички. С пристигането на поредния гостенин трите се изправяли отпреде му и със страхотно страхопочитание го питали за името и евентуално за поканата му, след което се допитвали до списък и казвали „О, да, разбира се“. Жената със синьо-сивите очи се усмихвала и ръмжала. Помощничките закичвали на всеки мъж значка, а на всяка жена — орхидея, после се впускали към следващия новодошъл.
Лизи Уърдингтън преминала вдървена през проверката. Джери я изчакал една минута да се махне от хоризонта, уверил се, че е минала през двукрилата врата с надпис „Соаре“ и стрелка под формата на стрела на Купидон, и едва тогава се присъединил към опашката. Пиарката се притеснила силно от обущата му от еленова кожа. Не че костюмът му бил по̀ стока, но именно обущата му я притеснили. „Явно през подготвителния курс са й внушили каква съществена роля изпълняват обувките — решил Джери, проследявайки критичния й поглед. — От чорапите нагоре един милионер може да е облечен като просяк, но чифт «гучи» за двеста долара са паспорт, който се набива на очи.“ Пиарката се намръщила на журналистическата му карта, после на списъка си с гостите, след това — пак на журналистическата му карта, отново на обущата му, и накрая хвърлила умолителен поглед към сиво-синята тучна ливада, която не преставала да се усмихва и да ръмжи. Джери останал с чувството, че се е дрогирала до безсъзнание. В крайна сметка пиарката си наложила своята собствена специална усмивка за маргинални потребители и му подала диск с размерите на чинийка от чаен сервиз във флуоресциращ розов цвят с трисантиметрови бели букви „PRESSE“.
— Тази вечер правим всеки гост красив, мистър Уестърби — казала му.
— Ами потрудете се и върху мен, скъпа.
— Харесва ли ви парфюмът ми, мистър Уестърби?
— Сензационен е — отвърнал Джери.
— Казва се „Лозова мъзга“, мистър Уестърби, по сто хонконгски долара флакончето, но тази вечер от „Мезон Флобер“ раздават безплатно мостри на всички гости. Мадам Монтифиори… о… разбира се, добре дошла в „Модна къща «Флобер»“. Харесва ли ви парфюмът ми, мадам Монтифиори?
Евразийска девойка в дълга китайска копринена рокля му поднесла таблата си и прошепнала:
— „Флобер“ ви пожелава екзотична нощ.
— Дай боже — казал Джери.
От другата страна на двукрилата врата го очаквал втори шпалир посрещачи, състоящ се от трима млади красавци, докарани специално от Париж заради очарователната им външност, и отряд охранители, който щял да направи чест на всеки президент. За миг му минало през ум, че може да го опипат за оръжие и се зарекъл, че само ако посмеят, ще събори целия храм отгоре им. Те обаче го изгледали без неприязън, приемайки го за част от обслужващия персонал, но го пуснали да мине заради русите му коси.
— Репортерите са на третия ред от подиума — упътил го хермафродит блондин в кожен каубойски костюм и му връчил една от папките с журналистическа информация. — Вие нямате камера, мосю?
— Аз пиша текстовете под снимките. А тях ги прави колегата Спайк — обяснил му Джери и посочил с палец през рамото си. После влязъл в залата на приема, оглеждайки лицата на присъстващите с екстравагантна усмивка и махащ с ръка на всеки, чийто поглед срещнел случайно.
Чашите за шампанското били наредени в двуметрова пирамида с черни атлазени стъпала, та келнерите да вземат от най-горните. Двулитрови бутилки шампанско лежали в дълбоки, пълни с лед ковчези, очаквайки своето погребение. В съседство с тях се намирала градинарска количка, пълна със сварени омари и сватбена торта от пастет от гъши дроб с желиран надпис най-отгоре „Модна къща «Флобер»“. Чувала се космическа музика, а на фона й се водели равномерни разговори — изпълненото с досада мърморене на извънредно богати хора. Подиумът започвал в основата на висок прозорец и стигал чак до средата на залата. Самият прозорец гледал към пристанището, но мъглата накъсвала пейзажа. Климатиците били надути докрай, за да не се потят жените в кожените си палта. Повечето мъже били по смокинги, само младите китайски донжуани носели в нюйоркски стил спортни панталони с черни ризи и златни ланци. Британските тайпани стояли в прогизнал кръг с дамите си, като скучаещи офицери на гарнизонна вечеринка.