Заиздърпвал чекмеджетата на писалището и попаднал на луксозни бланки на най-малко дузина различни фирми. В шкафовете — празни папки, електрическа пишеща машина IBM без кабел за захранване, азбучник без нито един вписан адрес. Лизи, гола до кръста, го гледала през рамо над дългия си гръб. Лизи — Господ да й е на помощ — в сватбен тоалет, стиснала букет гардении. Ко вероятно я бил пратил да се снима в някое специализирано в булчински снимки фотостудио.
Нямало обаче нито една снимка на чували с опиум.
„Убежище на делови човек“, преценил Джери. И старият Самбо си имал няколко: при млади жени, които бил обзавел с апартаменти, а една дори с цяла къща — но които посещавал само по няколко пъти в годината. И във всяко от тези жилища си имал своя си тайна, специална стая, с бюрото му, с всичките му неизползвани телефони и нещица за спомен — физическо кътче, издълбано в нечий чужд живот — убежище от останалите му убежища.
— А той къде е? — попитал Джери, сещайки се пак за Люк.
— Дрейк ли?
— Не, дядо ми Коледа.
— Отде да го знам.
Последвал я в спалнята й.
— Често ли ти се случва да не знаеш?
Тя снела обиците си и ги пуснала в кутия за бижута. След тях и закопчалката на пелерината, огърлицата и гривните.
— Обикновено ми се обажда, независимо къде се намира. И без значение коя част от денонощието е. За пръв път се случва да се откъсне толкова тотално.
— Ти не можеш ли да му се обадиш?
— По всяко време — изрекла тя със зъл сарказъм. — Колко му е! Между мен и Съпруга Номер Едно цари невероятна любов. Не ти ли е известно?
— В офиса му поне?
— Той изобщо не стъпва в офиса си.
— Ами чрез Тиу?
— Майната му на Тиу.
— Защо?
— Защото е свиня — отсякла и отворила някакъв скрин.
— Само колкото да му препредава съобщенията ти.
— Ако има желанието, каквото той няма.
— Защо?
— Отде да го знам, дявол да го вземе? — Извадила от скрина пуловер и чифт джинси и ги метнала върху леглото. — Защото ме презира. Защото ми няма доверие. Защото ненавижда кръглоока жена да се навира на великия му шеф. Излез, ако обичаш, да се преоблека.
Той се върнал в стаята гардероб и останал с гръб към нея, така че чувал само как шумоли коприната по кожата и.
— Видях се с Рикардо — казал й. — И проведохме подробна и откровена размяна на мнения.
Изключително важно му било да чуе какво са й съобщили. Щяло му се да я опрости във връзка със смъртта на Люк. Изчакал да чуе какво тя ще му отговори, после продължил:
— Чарли Маршал ми даде адреса му, та се отбих да си похортуваме.
— Прекрасно. Значи вече си вътрешен човек.
— Та те двамата ми разправиха за Мелън. Че си пренасяла опиум за него.
И тъй като тя нищо не казала, той се извърнал и установил, че е седнала на леглото и опряла ръце в дланите си. Така, както била по пуловер и джинси, му се видяла накъм петнайсетгодишна и поне с трийсет сантима по-ниска.
— Какво искаш ти, по дяволите? — прошепнала по някое време, но толкова тихо, сякаш задавала въпроса на себе си.
— Теб — отвърнал й. — Завинаги.
Но не бил убеден, че го е чула, понеже доловил само дългата й въздишка, завършила с нашепнатото „Исусе мили!“.
— Мелън приятел ли ти е? — попитала го тя след време.
— Не.
— Жалко. Той има нужда от приятел като теб.
— А Арпего знае ли къде е Ко?
Тя свила рамене.
— Кога за последно се чу с него?
— Преди седмица.
— И той какво ти каза?
— Че имал да урежда разни неща.
— От какво естество?
— Престани да ме разпитваш, за бога! Целият проклет свят се е юрнал да ми задава въпроси, така че изчакай реда си на опашката, ясно ли ти е?