Той втренчил погледа си в нея, а очите й били изпълнени с гняв и отчаяние. Отворил балконската врата и излязъл навън.
„Имам нужда от инструктаж — минала му горчивата мисъл. — Къде сте, водещи саратски офицери, сега, когато имам нужда от вас?“ Току-що го била осенила мисълта, че прерязвайки пъпната връв, се бил оставил и без ръководна личност.
Балконът минавал от три страни на апартамента й. Мъглата се била вдигнала за малко. Зад гърба му бил надвиснал Върхът, окичен със златни светлини по раменете. Купища носещи се по небето облаци оформяли променящи се пещери около луната. И пристанището било извадило най-обаятелната си премяна. По средата му — американски самолетоносач, окъпан в светлини и нагизден от носа до кърмата като глезена жена сред многобройните прислужващи й моторници. А на палубата му строените в една редица хеликоптери и малки изтребители му напомнили за военновъздушната база в Тайланд. Покрай морския гигант се изнизвала колона океански джонки на път за Гуанджоу.
— Джери. — Застанала била в рамката на отворената врата и го наблюдавала покрай редицата растения в кашпи. — Прибирай се. Гладна съм.
Кухнята й била от онези, в които никой нито готви, нито се храни, но била обзаведена с баварски кът с чамови пейки с облегала, алпийски пейзажи и пепелници с надписи „Carlsberg“. Наляла му кафе от вечно заредения перколатор, а на него му направило впечатление, че когато била нащрек, привеждала раменете си напред, а ръцете си държала скръстени пред тялото, както правела и сиротата. Тя треперела. А той си дал сметка, че била почнала да трепери от мига, в който опрял пистолета в гърба й, и съжалил, че го е направил, понеже започвало да му става ясно, че и нейното състояние не е по-добро от неговото, а може и да било дяволски по-зле от неговото, и че атмосферата помежду им била като между двама души след бедствие — всеки обитаващ свой отделен ад. Налял й коняк със сода, сипал и на себе си от същото и я сложил да седне във всекидневната, където било по-топло, наблюдавайки как тя се прегърнала сама и почнала да пие коняка, без да вдига очи от мокета.
— Музика? — попитал я.
Тя завъртяла глава.
— Говоря ти от свое име — казал й. — И нямам връзка с никаква друга организация.
Сторило му се, че може и да не го е чула.
— Свободен съм и нищо не ме възпира — добавил. — Освен скорошната смърт на мой приятел.
Забелязал, че тя му кимнала, но просто в израз на съчувствие; явно не асоциирала думите му с нищо конкретно.
— Историята с Ко става доста нечистоплътна — казал й. — И няма да завърши добре. Замесила си се с доста брутални хора. Включително и самият той. Обективно погледнато, той е обществен враг номер едно. И се запитах дали не се нуждаеш от помощ да се измъкнеш от тях. Затова и се върнах. Да се направя на сър Галахад. Но не мога да разбера какво точно става около теб. Имам предвид Мелън и тем подобни неща. Дали да не отворим заедно торбата и да видим какво ще изскочи оттам?
Само че след това доста нескопосано изложение от негова страна иззвънял телефонът. Или по-точно казано, изграчил — с един от онези приглушени врясъци, предназначени да не дращят по хорските нерви.
Телефонът се намирал в другия край на стаята, върху позлатена сервитьорска количка. При всяка нота на звънеца отгоре му присвятквала лампичка, която се отразявала в релефното стъкло на вратичките на шкафа. Тя погледнала натам, после към Джери и по лицето й внезапно се пробудила известна надежда. Той рипнал и избутал количката към нея, независимо че колелцата й запецвали в рошавия мокет. Зад гърба му спираловидният телефонен кабел се разтегнал и докато стигне до противоположния край на стаята, заприличал на детски заврънкулки. Тя вдигнала чевръсто слушалката и казала „Уърд“ с онзи леко груб тон, който живеещите сами жени възприемат с течение на времето. Идело му да я предупреди, че линията й се подслушва, но изведнъж осъзнал, че не му е ясно от какво точно се стремял да я предпази; вече бил станал Господин Никой, или по-скоро Ничий — нито от едната страна, нито от другата. Да не говорим, че вече не знаел и коя от страните каква е, но изведнъж в главата му пак нахлули мислите за Люк и ловецът в душата му се събудил напълно.
Тя била прилепила слушалката към ухото си, но била престанала да говори. Само веднъж отвърнала „Да“, сякаш потвърждавала, че е изслушала нареждане, и втори път казала „Не“, но много натъртено. Изражението й също било станало неразгадаемо, а и по гласа й нищо не можел да прецени. И все пак успял да долови послушание, да усети и тайнственост, а това разпалило докрай гнева му и нищо друго вече нямало значение.