Винаги съм бил благодарен на службата ни за това, че ми предостави възможността да се отплатя. И ти ли имаш това усещане? Сега, когато си един от малцината оцелели, имам предвид?
„Да, Джордж — отговорил му наум. — Ти вкара тези думи в устата ми, старче. И аз наистина точно това чувствам. Макар и не в точно онзи смисъл, който ти влагаш в тях, друже.“ Спомнил си веселото, мило личице на Фрост, докато се наливали и щуреели. Спомнил си го и как го бил видял втория път — замръзнало в онзи ужасен писък. Усетил приятелската длан на Люк върху рамото си, а после си я представил на пода, заметната зад главата му да поеме запратената топка, която така и нямало да долети, и си рекъл: „Лошото е в това, друже, че плащането всъщност е винаги за сметка на останалите бедни нещастници.
Като Лизи, например.“
И се зарекъл някой ден да сподели тази своя мисъл с Джордж, ако случайно пак му се удадяла възможност да седнат на по чашка и пак да обсъдят онова щекотливо въпросче кое точно ни налага да покоряваме планината. Искал само да му подчертае — но без никаква агресивност, без да разлюлява лодката, надявам се да ме разбереш правилно, друже — колко алтруистични и предани сме, когато жертваме други хора от рода на Люк, Фрост и Лизи. Джордж, разбира се, щял да му излезе с неоспорим готов отговор. Разумен отговор. Премерен. Оправдателен. Джордж винаги виждал нещата в тяхната цялост. И бил наясно с императивите. Че как иначе? Нали той бил мъдрият бухал.
Приближавали се към пристанищния тунел, а той си мислел за разтрепераната й последна целувка, но в същото време се сетил и за пътуването до моргата, тъй като от мъглата пред тях се показало скелето на нов строеж, което, подобно на онова по пътя за моргата, също било осветено от прожектори и по него щъкали запотени общи работници с жълти каски.
„И Тиу не я обича — рекъл си. — Не обичал кръглооките, които портели великия му шеф.“
Насочил насила мислите си в друга посока и се напънал да си представи как щели да постъпят с Нелсън — човек без родина, без дом; риба, която или ще оглозгат, или ще хвърлят обратно в морето, според нуждите им. Виждал бил вече няколко такива риби: присъствал на залавянето им; и на бързия им разпит. И поне част от тях лично бил върнал обратно през границата, която току-що били пресекли, за спешно рециклиране — както очарователно се изразявали в Сарат, — „докато не са се усетили, че е избягал“. А ако откажели да го върнат обратно? Ако решели да го задържат този великолепен трофей, за който толкова се борили? След няколкогодишни разпити — две, понякога дори три; чул бил, че имало и такива, дето се проточвали чак до пет — на Нелсън му било писано да стане поредния скитник евреин в света на шпионажа — ще го крият, ще го местят, пак ще го крият, лишен от обичта дори на онези, пред които е изменил на родината си.
„А как ли ще постъпи Дрейк с Лизи — питал се, — докато премине цялата тази драма? На кое ли конкретно бунище ще я запратят този път?“
Наближили входа на тунела и скоростта им паднала почти до нулата. Мерцедесът продължавал да е лепнат плътно зад тях. Джери отпуснал главата си надолу, хванал се с две ръце за слабините и почнал да се клати и да стене от болка. От импровизирана полицейска караулка ги наблюдавал с любопитство китайски часовой.
— Ако дойде при нас, кажи му, че караме пиян — отсякъл Гуилъм. — Покажи му къде е повръщал на пода.
Навлезли пълзешком в тунела. Поради лошото време движението в две от лентите в северна посока било броня о броня. Гуилъм се бил включил в най-десния поток. Мерцедесът се изравнил с тях откъм лявата им страна. През полузатворените си очи Джери забелязал как отзаде им по хълма се спуска с ръмжане кафяв камион.
— Намери ми дребни пари — казал Гуилъм. — Ще ми трябват на излизане.
Фон се разровил из джобовете си, но само с едната ръка.
Тунелът тътнел от рева на двигателите. Неколцина шофьори надули клаксони. В какофонията се включили и други. Настъпващата мъгла се смесила с вонята от изгорели газове. Фон вдигнал стъклото си. Данданията се усилила, отеквала от стените на тунела и в един момент дори пежото завибрирало.