Върнала се сама в апартамента си и оставила вратата открехната. И се появила много преди да изтекат петте секунди, като дори не затворила след себе си вратата, за да не вдигне шум. Повел я надолу по аварийното стълбище. Тя носела чанта през рамо и кожено палто. Донесла му и вълнена жилетка, за да не ходи със скъсаното сако. Била му много малка — предположил, че е на Дрейк, — но успял да се нацеди в нея. Изпразнил съдържанието на джобовете си в чантата й и пуснал сакото в шахтата за боклук.
Тя толкова тихо го следвала, че на два пъти се извърнал да се убеди, че е все още зад него. Когато стигнали до партера, надникнал през армираното стъкло и успял да се дръпне навреме, преди да го забележи Рокър, който бил пристигнал лично, съпровождан от як, набит подчинен. Рокър застанал пред будката на портиера и му показал полицейската си карта. Двамата продължили надолу по стълбите към паркинга.
— Да вземем червеното кану — предложила тя.
— Не дрънкай глупости. Нали го оставихме долу в града.
И я извел покрай колите до някакъв отвратителен двор, пълен с боклуци и строителни отпадъци, неразличаващ се особено от задния двор на Цирка. Оттам, между сълзящите от влага бетонни стени, право към града се спускало стръмно стълбище с надвесени отгоре му черни клони, прекъсвано от преминаващите през него участъци на виещото се по хълма шосе. Усещал в слабините си всяко стъпало, върху което се стоварвала тежестта на едрото му тяло. При първото пресичане на шосето Джери я превел направо. Но втория път, забелязал отдалеч кървавочервените отблясъци от светлини, я дръпнал назад сред дърветата, за да не попаднат пред фаровете на спускащата се шеметно и с вой полицейска патрулка. Чак при подлеза намерили „пак-пай“ и Джери казал на шофьора на кой адрес да ги закара.
— Това пък на коя майна е? — попитала тя.
— Там, където няма да те карат да се регистрираш — отвърнал Джери. — Просто мълчи и ме остави аз да командвам, ако обичаш. Колко пари носиш в себе си?
Тя отворила чантата и преброила съдържанието на дебелия си портфейл.
— Това ми е печалбата от Тиу на маджонг — казала, а на Джери, незнайно защо, му се сторило, че се опитвала да му се прави на интересна.
Шофьорът ги оставил в края на тясна уличка, откъдето отишли пеша до близката портичка. Нищо в къщата не светело, но в мига, в който се приближили, предната й врата се отворила и друга двойка се изнизала тихичко покрай тях от мрачната й вътрешност. Щом влезли в преддверието, вратата се затворила зад гърбовете им и тънкият лъч на фенерче в нечия ръка ги превело през кратък лабиринт от тухлени стени до луксозно обзаведено вътрешно фоайе, в което звучала тиха записана музика. На футуристичния диван в средата седяла стройна китайка с молив и бележник в скута си и с вид на типична съдържателка на голям дом. Видяла първо Джери и се усмихнала; след това видяла и Лизи и усмивката й разцъфтяла.
— За цялата нощ — казал Джери.
— Разбира се — отвърнала тя.
Завела ги на горния етаж. През отворените врати по малкия коридор мяркали копринени кувертюри, притъмнени светлини, огледала. Джери си избрал най-непретенциозната стая, отказал предложението й за второ момиче, че да се заформела бройката, платил й в аванс и поръчал бутилка „Реми Мартен“. Лизи влязла след него, захвърлила чантата си на леглото и още на отворена врата се разсмяла на глас — притеснена, но и с облекчение.
— Лизи Уърдингтън — обърнала се сама към себе си, — открай време ти предричат, че точно на такова място ще свършиш, кучко ниедна, и май излязоха прави, дявол да ги вземе!
Джери се излегнал на наличния шезлонг, кръстосал нозе и вперил поглед в тавана с чаша коняк в ръка. Лизи се проснала на леглото и дълго време и двамата мълчали. В цялото заведение царяла пълна тишина. Само от време на време от етажа над тях се чувал вопъл на удоволствие или приглушен смях, а и само веднъж — на несъгласие. Отишла до прозореца и надникнала.
— Какво има навън?
— Проклет тухлен зид, трийсетина котки и купчини празни бутилки.
— А мъгла?
— Жестока.
Разходила се до банята, огледала я и пак излязла.
— Малката — призовал я тихичко Джери.
Тя се спряла на място, не знаейки какво да очаква.
— Смяташ ли, че в момента си способна на трезва и разумна преценка?
— Защо?
— Защото искам да ми повториш всичко, което си им казала и на тях. А след това ще искам да ми кажеш и какви точно въпроси са ти задавали, независимо дали си могла да им отговориш, или не. А накрая ще предприемем една дреболийка, наречена „обратна засечка“, за да уточним къде точно се намират всички тия копелета в общата схема на вселената.