Прекачил се на няколко „пак-пай“, понеже знаел, че полицията не ги закача особено. През останалото време вървял пеш, тъй като ходенето помагало не само на тялото му, но и на мистичния процес, по който вземал решения и който най-неочаквано отказал да действа, докато лежал на дивана. Изпитвал необходимостта да се движи, за да намери нужната му посока. Посоката му била към залива Дийп Уотър и си давал прекрасно сметка, че навлиза в опасна територия. Разбрали веднъж, че се е откъснал от повода, щели да се струпат като пиявици около яхтата. Не можел да предположи нито с какви хора разполагат, нито с какви средства. Ако приемел, че са „братовчеди“, щял да си отваря очите за излишъци от техника и персонал.
Притеснявал го и приближаващият се дъжд, тъй като най-вероятно щял да разкара мъглата. Над главата му луната отсега била частично видима, та при безшумното му слизане по хълма му осветявала, макар и слабо, най-близките джонки на борсовите агенти, които стенели и опъвали швартовачните въжета. Забелязал, че вятърът идел от югоизток и се усилвал. „Ако са поставили статичен наблюдател, ще се стремят да е на максимално високо място“, минало му през ум и почти веднага забелязал на носа вдясно паркирания сред дърветата очукан камион мерцедес и антената му с китайските лентички.
Изчакал, загледан в оттеглящата се мъгла, от хълма да слезе кола с пуснати дълги светлини и в мига, в който го задминала, прибягал през пътя, давайки си сметка, че никаква техника на този свят нямало да им позволи да го видят през наближаващите към тях мощни фарове. На самия бряг видимостта била нулева и се наложило да намери опипом паянтовия дървен пристан, който помнел от предишния си разузнавателен дозор. Накрая попаднал точно на онова, което търсел. През мъглата му се хилела същата онази беззъба старица в сайпана.
— Ко — прошепнал й. — „Адмирал Нелсън“. Ко?
Кикотът й се разнесъл над водата.
— По Той! — провикнала се. — Тин Хау! По Той!
— Днес?
— Днес!
— Утре?
— И утре!
Хвърлил й няколко долара и смехът й го следвал, докато се прокрадвал назад.
„Прав съм и Лизи е права, и двамата сме прави — мислел си. — Тръгнал е за празненствата.“ И се молел на Бога да завари Лизи там, където я бил оставил. Нямало да се учуди, ако тръгнела да блуждае нанякъде, след като усетела, че е сама.
Тръгнал пеша, мъчейки се да прогони болката от слабините и гърба си. „Ще трябва да действам поетапно — зарекъл се. — Без крути постъпки. И да се адаптирам към условията.“ Мъглата му приличала на коридор към различни стаи. По някое време се разминал с пъплеща покрай бордюра инвалидна моторикша, чийто собственик разхождал германската си овчарка. После видял двама старци по потници да си правят сутрешната гимнастика. Изпод рододендрона в обществена градина го зяпнали дечица, които, изглежда, живеели под храста — дрехите им били прострени върху клоните, а те били съвсем голи, като децата на бежанците в Пном Пен.
Заварил я да го чака будна, седнала на леглото с ужа̀сен вид.
— Друг път не прави така — предупредила го, хванала го под ръка и тръгнали заедно да търсят закуска и лодка. — Да не си посмял да ми изчезнеш, без да си ме предупредил.
В началото му се сторило, че точно през този ден Хонконг бил останал без лодки. И дума не можело да става да се качат с тълпите излетници на някой от големите фериботи до външните острови. Изключено било Рокър да не ги държи под наблюдение. Нито смятал за благоразумно да слезе до заливите и да се навира на очи, разпитвайки насам-натам. Звънял по включените в указателя фирми за водни таксита, но се оказало, че всичките им налични съдове или вече били наети, или били прекалено малки за пътуването, което смятал да предприеме. Докато в един момент не се сетил за Луиджи Тан, за чиито способности да урежда на мига какво ли не — от корейска танцова трупа до евтин самолетен билет — се носели митове сред членовете на клуба на чуждестранните кореспонденти. И за когото разправяли, че бил най-бързия посредник в града. Взели такси, след това повървели малко пеша до бърлогата на Луиджи в другия край на района Ванчай. Наближавало осем, но горещата утринна мъгла отказвала да се вдигне. Над тесните улички висели като изтощени любовници угаснали неонови надписи: „Хепи Бой“, „Лъки Плейс“, „Американа“. Обсадените от клиенти сергии с храна добавяли топлите си ухания към вонята на изгорели автомобилни газове и сажди. През цепките в стената от време на време им се мяркал някакъв канал. „Всички знаят къде живея — вечно разправял Луиджи. — Достатъчно е да попитате за големия еднокрак мъж.“