Открили го. Бил точно толкова висок, колкото да може да гледа над тезгяха на магазинчето си — дребен, чевръст полупортугалец, който в миналото си изкарвал прехраната с китайски бокс из задимените панаирджийски бараки в Макао. Фасадата на магазина му била широка цели два метра. Стоката му се състояла от нови мотоциклети и реликви от старото китайско общество, които според него били антики: дагеротипни фотографии на дами с капели в шарени рамки с десѐн „костенурка“, очукан куфар, бордови дневник на клипер от времената на опиумната търговия.
Луиджи се познавал с Джери отпреди, но много повече си харесал Лизи и настоял тя първа да мине, че да я огледа отзад, докато ги превеждал под въже за простор към барака в двора, на която пишело „ВХОД ЗАБРАНЕН“, а вътре имало три стола и оставен на пода телефон. Свит така, че заприличал на гладка топка, Луиджи говорел на китайски по телефона и на английски на Лизи. Вече бил станал дядо, разправял, но все още бил вирилен, а освен това имал четирима синове — всичките до един качествени. Вече и най-малкият — Четвърти номер — му се бил махнал от главата. И четиримата били добри шофьори, добри работници и добри съпрузи. А освен всичко друго, уведомил Лизи, самият той притежавал и мерцедес със стереоуредба.
— Някой ден може да те поразходя с него — рекъл.
„Тя усеща ли изобщо, че той й предлага брак или нещо почти в този смисъл?“, запитал се Джери.
А, и с лодка май разполагал, добавил Луиджи.
Само след два телефонни разговора могъл да каже със сигурност, че да, наистина разполага с лодка, която давал на заем само на свои приятели, срещу символична такса. Дал на Лизи да преброи картичките в кутията му за визитки, след това й връчил портфейла си да разгледа снимките на домочадието му, включително и една с омара, който синът Четвърти номер уловил в деня на наскорошната си сватба, макар самият син да липсваше от кадъра.
— По Той кофти място — рекъл Луиджи Тан на Лизи още докато бил на телефона. — Много мръсно. Бурно море, смотан фестивал, гадна храна. За какво ти е чак там да ходиш?
Заради Тин Хау, естествено, пояснил търпеливо Джери от нейно име. За прочутия храм и празника на морската богиня.
Луиджи Тан предпочитал да разговаря с Лизи.
— Върви на Лантау — посъветвал я. — Лантау хубав остров. Добра храна, хубава риба, добри хора. На всички разправям: „Ако отидеш на Лантау, на всяка цена да ядеш при Чарли“. Чарли мой приятел.
— По Той — запънал се Джери.
— До По Той адски скъпо.
— Имаме адски много пари — казала Лизи с мила усмивка, при което Луиджи отново я огледал — замислено, с онзи продължителен поглед от глава до пети.
— Може и аз дойде с вас — казал й.
— Не — намесил се Джери.
Луиджи ги откарал до залива Козуей и се качил с тях на сампана — четириметрова моторница, проста и непретенциозна, но на Джери му се видяла стабилна, а Луиджи добавил, че била с дълбок кил. На кърмата седяло момче, пуснало крак във водата.
— Мой племенник — разрошил с гордост перчема му Луиджи. — Негова майка в Лантау. Закарва ви в Лантау, наяждате се при Чарли, изкарвате хубаво. После ми плащате.
— Старче — рекъл дружелюбно Джери. — Друже. Не щем Лантау. Искаме По Той. И само По Той. Или По Той, или никъде. Остави ни там и се прибирай.
— По Той лошо време, лош празник. Лошо място. Много близо до китайски води. Много комунисти.
— Или По Той, или никъде.
— Лодка много малка — казал Луиджи, плюейки на цялата си гордост, та на Лизи й се наложило да упражни целия си чар, за да му възстанови самочувствието.
На момчетата им потрябвал още цял час да подготвят лодката, през което време Джери и Лизи нямали друг избор, освен да седят скрити в полукаютата и да отпиват на дребни глътки от реми мартена. Редували се от време на време да се отдават всеки на своите си мисли. При Лизи състоянието се изразявало външно с това, че се обгръщала с двете ръце и почвала да се люлее на хълбоците си с отпусната глава. А Джери дърпал кичура на челото си — веднъж толкова силно, че се наложило тя да го докосне за ръката да го възпре, при което той се разсмял.