„И защо не? — рекъл си Джери. — За фестивала са дошли.“
Тя била пуснала ръката му, а когато се извърнал, видял, че не откъсва очи от яхтата на Ко, а по лицето й пропълзяла сянка на объркване.
— Той наистина ли оттук те преведе? — попитал Джери.
Оттук, рекла тя и се обърнала — да го огледа или може би да потвърди или прецени наум някои неща. После прокарала бавно и замислено показалец по устните му, сякаш изследвала мястото, по което ги била целунала.
— Исусе! — промълвила и не по-малко замислено завъртяла глава.
И пак тръгнали нагоре. Джери вдигнал очи и забелязал колко измамно наблизо изглеждал кафявият островен връх и колко отдавна занемарени били групираните на тераси оризища по склона му. Навлезли в малко село, обитавано единствено от зли кучета, и заливът се изгубил от погледите им. Школото зеело отворено и безлюдно. През вратата му се виждали скици на бойни самолети. По стъпалата имало делви с вода. Лизи си наплискала лицето. През покривите на колибите били преметнати жици с навързани по тях тухли, да не ги отнесат тайфуните. Пътеката станала песъчлива и вървенето им се затруднило.
— Още надясно ли? — попитал я.
— Право нагоре, нали ти казах? — отвърнала му, сякаш й било писнало да му обяснява. — Катериш се, катериш се и изведнъж — хоп! — и се озоваваш пред къщата. За бога, ти за някаква тъпа идиотка ли ме мислиш?
— Тактично ще си замълча — отбелязал Джери. Обгърнал я с двете си ръце и тя се притиснала в него, отдавайки му се по същия онзи начин, както когато били на дансинга.
Откъм храма прогърмяла за секунда музика, докато някой настройвал високоговорителите, а след това се разнесла протяжна мелодия. Отново се видял заливът. На брега се била събрала тълпа. Джери забелязал нови облачета дим и сред безветрената жега от тази страна на острова дори успял да подуши тамяна. Водата била синя, бистра и тиха. Около нея горели бели светлини върху прътове. Нито яхтата на Ко била помръднала, нито полицейските катери.
— Видя ли го? — попитал я.
Тя се била отделила на няколко крачки и изучавала тълпата. Накрая завъртяла глава.
— Може да е легнал да си подремне след обеда — казала спокойно.
Слънцето прежуряло жестоко. При навлизането им в сянката на хълма им се било сторило, че изведнъж паднал полумрак, а сега, като излезли отново на слънце, то опърлило лицата им като пламък от близък огън. Из въздуха се носели водни кончета, склонът бил осеян с огромни канари, а храсталаците се усуквали и преплитали един в друг, създавайки симфонии от червени, бели и жълти грамофончета. И навсякъде били разхвърляни консервени кутии от някогашни излети.
— Това ли всъщност е къщата?
— Нали ти казах одеве.
Онова пред очите им било по-скоро руина: разнебитена, измазана в кафяво вила със зеещи стени и хубав изглед. Била построена с определена грандомания над пресъхнал поток и до нея се стигало по бетонен пешеходен мост. Калта воняла и бъкала от насекоми. Обраслите с палми и папрат останки от верандата предлагали просторен изглед към морето и залива. Хванал я за ръка, докато минавали по моста.
— Добре. Да чуем какво си спомняш оттук нататък. Няма да ти задавам въпроси. Просто говори.
— Изкачихме се дотук. Както ти казах вече. Аз, Дрейк и оня гад Тиу. Момчетата носеха кошница и пиенето. „Къде отиваме?“, попитах го, а той вика: „На пикник“. Тиу не беше съгласен да вървя с тях, но Дрейк реши, че може. „Ама ти нали мразиш да ходиш пеша? — викам му. — Аз досега и улица не съм те виждала да пресичаш.“ „Днес ще ходим“, вика с оня негов тон на промишлен магнат. При което аз млъквам и тръгвам подире му.
Плътен облак бил обгърнал извисяващия се отгоре им връх и сега бавно се търкалял надолу по склона. Слънцето се било скрило. След секунди облакът стигнал и до тях; не виждали дори собствените си ходила и имали чувството, че са останали съвсем сами на края на света. Успели да налучкат пътя до къщата и да влязат. Тя седнала настрани от него върху полулегнала покривна греда. По вертикалните рамки на вратите били изписани с червена боя лозунги на китайски. По пода се въргаляли зарязани от излетници боклуци и дълги масури опаковъчна хартия.
— Заповядва на момчетата да се изпарят и те се изпаряват — продължавала да разправя тя. — Те двамата с Тиу се впускат в сериозна размяна на приказки по темата им за седмицата, но по средата на разговора той минава на английски, за да ми каже, че По Той бил неговият си остров. Понеже тук стъпил за пръв път на твърда земя, след като напуснал Китай. Тук го оставили хората от лодките. „Моите хора“, както ги нарича той. И точно по тази причина идвал всяка година за тукашния празник, давал пари за храма и затова днес сме се били потили и пъшкали до тоя проклет хълм, за да си направим пикник. След това минават пак на китайски, а у мен се създава усещането, че Тиу му чете конско, задето много се бил разприказвал, но Дрейк се вълнува като момченце и отказва да го слуша. После пак тръгват нагоре.