— Къде нагоре?
— Към върха. „Старите методи са най-сигурните — обяснява ми. — И ще се придържаме към изпитаното. — Оттам се позовава на баптисткото си възпитание: — Придържай се твърдо към доброто, Лизе. Точно то се нрави Господу.“
Джери погледнал струпалия се над главата му облак и бил готов да се закълне, че чул и бръмченето на малък самолет, само че точно в този момент му било почти все едно дали в действителност го чувал, или не, понеже вече разполагал с двете най-важни неща, от които се нуждаел: и младата жена, която го придружавала, и сведенията, които му дала. И най-сетне му станало ясно и за какво точно са я ценели и Смайли, и Сам Колинс, и как тя несъзнателно ги насочила по най-важната следа относно намеренията на Ко.
— Те, значи, се изкатериха до върха. И ти ли тръгна с тях?
— Не.
— А видя ли ги точно къде отидоха?
— Нали ти казах: на върха.
— И след това?
— След това заоглеждаха оттатъшната страна. Обсъждаха нещо. И сочеха. После пак приказваха. И пак сочиха. Накрая се върнаха, а Дрейк беше изпаднал в онова още по-развълнувано състояние, което го обзема при сключването на изключително печеливша сделка зад гърба на Номер Едно и тя не може да му мърмори. А Тиу е сериозен до смърт, както става винаги, когато Дрейк се разнежи в мое присъствие. Дрейк решава да поостане и да изпие някой и друг коняк, при което Тиу се напушва и си тръгва за Хонконг. После Дрейк се разнежва и решава, че ще прекараме нощта на яхтата и ще си заминем на сутринта, и точно това правим.
— Той къде закотвя яхтата? Тук ли? Или в залива?
— Нито тук, нито там.
— Къде тогава?
— Близо до Лантау.
— И вие право за там ли поехте?
— Не — завъртяла глава тя. — Първо обиколихме острова.
— Кой остров? Тукашния ли?
— Искал да види и на тъмно как изглеждало едно друго място. Откъм другата му страна. Накара момчетата да го осветят с прожекторите. „Тук стъпих на твърда земя през петдесет и първа — вика. — Хората от лодките се бояха да акостират в главното пристанище. Страх ги било от полицаи, от призраци, от пирати и митничари. А островитяните щели да им отрежат главите.“
— А през нощта? Докато бяхте на котва до Лантау?
— Разправи ми, че имал брат, когото много обичал.
— За пръв път ли ти спомена за него?
Тя кимнала.
— А каза ли ти къде е тоя негов брат?
— Не.
— Но на теб ти беше ясно?
Тя дори не си направила труда да кимне.
Отдолу през облака долитала на пресекулки врявата от празненствата. Той внимателно й помогнал да се изправи.
— Проклети въпроси — измърморила.
— Почти сме в края — обещал й. Позволила му да я целуне, но общо взето, останала безучастна.
— Дай да се качим и ние до горе и да погледаме — рекъл й.
Десет минути по-късно слънцето се завърнало, а над главите им се разпростряло синьото небе. Водела Лизи, та успели за кратко време да превалят няколко фалшиви върха и да стигнат до седловината. Шумът от залива се изгубил, а по-студеният въздух се изпълвал от крясъците на кръжащите чайки. Добрали се до хребета, където пътеката станала по-широка и вече можели да крачат един до друг. Но само след няколко метра вятърът ги посрещнал с такава сила, че се задавили и отстъпили назад. Озовали се били на отрязана сякаш с нож скала, отвъд която ги чакала истинска бездна, завършваща с бушуващо море, чиято пяна заливала скалистия бряг. Откъм изток се задавали кълбести облаци, а зад гърба им небето вече чернеело. Но двеста метра по-надолу се виждало заливче, до което вълните не стигали. На някакви си петдесетина метра отпреде му подаващи се над плитчината кафяви скали възпирали морската мощ и създавали пенест водовъртеж около себе си.
— Това ли е мястото? — провикнал се той над вятъра. — Тук ли е акостирал? На тази част от крайбрежието?
— Да.