— За ръчичка ли се държаха? — попитало джуджето.
— По-страшно и от това — отговорили му.
Името на Рокър също се споменавало наляво и надясно вследствие на успеха, който бил отбелязал в наскорошния процес срещу наркоконтрабандисти, заловени с помощта на американското управление за борба с наркотиците. На челно място били неколцина китайци, плюс главозамайващата английска авантюристка, която им пренасяла дрогата, и макар че, както винаги, най-големият шеф изобщо не бил докаран до съд, разправяха, че Рокър щял и него да излови за една бройка. „Нашият суров, но честен борец за правда — описал го «Саут Чайна Морнинг Поуст» в хвалебствена уводна статия. — Точно от такива хора се нуждае Хонконг.“
Ако се нуждаели от допълнителни сензации, членовете на клуба можели да се заловят с драматичното възстановяване на „Хай Хейвън“ зад седемметрова ограда от бодлива тел, осветена с прожектори и охранявана с кучета. Безплатните обеди обаче не се повторили и задявката много бързо се изтъркала.
А що се отнася до стария Кро, него никой нито го видял, нито го споменал в продължение на сума ти месеци. Но една вечер се завърнал — ужасно състарен и трезво издокаран — и седнал в обичайния си ъгъл, зареял поглед в пространството. Канадецът каубой предложил турнирче по шанхайски боулинг, но Кро отказал. След което се случило нещо странно. Зародил се спор по повод някаква глупава клауза в съществуващия в клуба протокол. Нищо сериозно, при това: дали все още била приложима някаква там отдавнашна традиция членовете да се подписват в тефтера за вересиите. Дреболия, казвам ви. А старият Кро взел че побеснял. Скочил на нозе и се отправил гневно към асансьорите. От очите му се леели сълзи, а от устата му — безброй ругатни към всички присъстващи.
— Да не сте посмели да променяте каквото и да било — заплашвал ги ядно с бастуна си. — Оставете старите порядки на мира. Колелото не можете го спря, разсополивени гъзолижещи новобранци, нито вкупом, нито поотделно! Не сте нищо друго, освен тълпа идиоти с мания за самоубийство!
Съвсем е изкуфял — съгласили се всички, след като вратите се затворили зад гърба му. Горкият. Направо да ти дожалее за него.
Може ли изобщо да се говори за някаква конспирация срещу Смайли, и то в такива мащаби, каквито си въобразявал Гуилъм? И ако е имало такава, как му се е отразила отцепническата намеса от страна на Уестърби? Сведения по този въпрос липсват и дори хората, които изпитват силно доверие помежду си, избягват да го обсъждат. Няма спор, че Ендърби и Мартело са имали много отрано уговорката „братовчедите“ да получат първи правото да захапят Нелсън — както и да си припишат половината от успеха за залавянето му, — а те от своя страна да подкрепят кандидатурата на Ендърби за шефското място. И е несъмнено, че от своите крайно раздалечени служебни позиции Лейкон и Колинс също са участвали в играта. Но надали ще стане ясно някога в кой точно момент са решили да си присвоят Нелсън и по кой точно начин са смятали да го оправдаят — вероятно чрез изпитания метод на посипване на главата с пепел на министерско ниво в Лондон. Във всеки случай Уестърби им се явил като манна небесна. И им дал нужния им повод.
А дали дълбоко в душата си Смайли е знаел за тази конспирация? Досещал ли се е за съществуването й и не е ли приветствал тайно, вътре в себе си, предлагания от нея изход? Питър Гуилъм, който през прекараното оттогава тригодишно изгнание в Брикстън беше имал възможността да преоцени гледището си, е убеден, че и на двата въпроса отговорът е твърдо „да“. Налице според него било писмото, което Джордж написал до Ан Смайли в разгара на кризата, вероятно през дългите периоди на изчакване в изолатора. За Гуилъм точно това писмо обяснява цялата му теория. Ан му го била показала, когато я посетил в Уилтшър с надеждата да я увещае двамата с Джордж да се сдобрят. И въпреки неуспеха на мисията му, тя го била извадила от чантичката си по време на разговора им. Гуилъм твърди, че запомнил наизуст една част, която записал в мига, в който се върнал в колата си. Няма спор, че стилът му е далеч по-възвишен от всичко, което умът на Гуилъм би могъл да роди:
Колкото и да нямам склонност към самобичуване, най-откровено се чудя как съм успял да стигна до този етап в живота си. Според спомените от отколешната ми младост, избрах своето тайно поприще, воден от представата, че то е най-прекият и най-перспективният път към преследваните от родината ми цели. В онези времена врагът беше ясно очертан и можеше да го посочиш с пръст и да прочетеш за него във вестниците. Но ето че съм стигнал дотам да възприемам всичко на този свят като плод на някаква конспирация. Цял живот съм носил този меч и сега, като виждам какво става около мен, разбирам, че именно от този меч и ще умра. Тези хора ме ужасяват, но и аз съм един от тях. И ако ме наръгат в гърба, поне ще знам, че такава е присъдата, произнесена от моите равнопоставени.