На моменти — в Чизик, да речем, приседнал на крайчеца на стола в офиса на евтина туристическа агенция и разговарящ полугласно с бившия полски полковник от кавалерията, уреден там на чиновническа длъжност — имал чувството, че е мярнал целта, но щом се приближал към нея, тя, като някакъв мираж, се изгубвала. Същата надежда събудил у него и судетският чех в магазина за радиоапарати втора употреба в Севъноукс, но когато двамата с Гуилъм се върнали, забързани, да потърсят потвърждение на чутото в архивите на Цирка, установили, че всички действащи лица са вече покойници и нямало друг, който да ги поведе нататък по следата. И все в преследване на същата неуловима цел, Смайли трябвало да изтърпи обидното отношение на собственика на частна конеферма в Нюмаркет — заможен, но вироглав шотландец и протеже на предшественика на Смайли, Алълайн, — чиито приказки насмалко да подтикнат вбесилия се Фон към насилие. Завърнал се в кабинета си, поискал да му донесат наличната документация, след което светлинката отново угаснала.
Тъй като последният, но неизречен на глас постулат в изложената от Смайли в говорилнята изходна презумпция гласял: нямало нищо уникално в заложения от Хейдън капан, в който накрая попаднал и самият той. И че в крайна сметка падението на Хейдън не се е дължало на документални пропуски, нито на манипулирането на получаваните сведения или „изгубването“ на неудобни преписки. А че Хейдън бил станал жертва на паниката. Със спонтанната си намеса в неизвестна им на този етап конкретна операция Хейдън поставил в огромна опасност или себе си, или може би друг агент на Карла, поради което е бил принуден да я потуши въпреки прекомерния риск.
А Смайли разчитал да попадне на повторение тъкмо на този трик. И точно затова и той, и помощниците му в приемната в Блумсбъри не преставали да ровят около този въпрос — не директно, а със заобикалки: „Имаше ли по време на оперативната ви дейност случай, при който ви възпрепятстваха ненужно, по ваше мнение, да тръгнете подир определена оперативна следа?“.
И не друг, а елегантният Сам Колинс цъфна един ден в отговор на поканата за спокоен разговор по смокинг, с вечната си кафява цигара и старателно подстригани мустачки, и обяви с разгулната си усмивка:
— Така като питаш, драги: да, имаше.
Но, както винаги, и зад поставения въпрос, и зад жизненоважния отговор на Сам прозираше внушителната фигура на търсачката на руско злато мис Кони Сакс.
И, както винаги, зад Кони мержелееше вечно мъглявата фотография на Карла.
— Кони напипва нещо, Питър — прошепнала тя на Гуилъм късно една нощ по вътрешната телефонна връзка. — Този път ти гарантирам: нещо много съществено.
Не че за пръв път попадала на следа, дори не и само за десети, но този път коварният й инстинкт й подсказвал мигновено, че е налучкала „самата истина, дарлинг, повярвай на старата Кони“. А след като чул от Гуилъм новината, Смайли прибрал преписките си под ключ, разчистил бюрото и наредил:
— Добре, викни я да дойде.
Кони беше огромна накуцваща хитра жена, дъщеря на университетски преподавател, сестра на университетски преподавател, самата тя също с известни академични заслуги, позната сред по-старите служители като „Матушка Россия“. Легендата твърдеше, че Контрола я вербувал по време на партия бридж още на времето, когато правела първите си стъпки във висшето общество, през същата вечер, в която Невил Чембърлейн обещал „мир за нашето време“. Но една от първите и най-благоразумни стъпки на Хейдън, веднага след като дойде на власт благодарение на осигурената му от неговия покровител Алълайн попътна струя, беше да я отпрати в пенсия.
Не за друго, а защото Кони познаваше московския Център по-издълбоко дори от повечето блъскащи в него „клети твари“, както тя обичаше да ги нарича, а най-голяма радост й доставяше частната армия от къртици и вербовчици на самия Карла. Нямаше навремето доклад от разпита на съветски изменник, който да не беше минал през разкривените от артрита пръсти на Матушка Россия; нито един провокатор не се беше доближавал до разкрит вербовчик от хората на Карла, без Кони да го е запознала старателно и с най-малките подробности от хореографията на жертвата; през прекараните почти четирийсет години на бойна вахта нейното изтерзано от болки тяло не беше оставило да му се изплъзне и най-незначителният слух, наврян незабавно някъде сред вехториите на всепобиращата й памет и извикан на повърхността в мига, в който й потрябваше. Ненапразно веднъж, в признак на нещо като отчаяние, Контрола бе сравнил ума на Кони с гърба на огромен плик.