Доколкото успял да схване Гуилъм, най-важното, което Кони успяла да открие, било наличието на така наречената от самата нея „златна жила“ в московския Център — съветска операция по пране на пари с цел изваждането на тайни средства на светло. Пълните подробности така и оставали мъгляви. Част от информацията дошла от израелския отдел за свръзка; друга част се получила от „братовчедите“, а трета — от покойния вече някогашен главен парижки резидент Стив Макълвор. От Париж следата водела на изток, към „Индокитайската банка“. Пак на този етап документацията била изпратена на Хейдън в „Управление Лондон“, както тогава наричали оперативната дирекция, а оголеният отдел за съветски проучвания на Цирка препоръчал да се проведе задълбочено оперативно разследване на случая.
Лондонското управление обаче сложило кръст на тази идея „поради възможността за осветяване на изключително секретен източник“, както писал в резолюцията си един от раболепните слуги на Хейдън. С това цялата работа приключила.
— „Към дело. Без последствия“ — мърморел Смайли и прелиствал разсеяно страниците. — „Към дело. Без последствия.“ Как пък винаги намираме сериозни причини нищо да не предприемем.
Навън светът спял дълбок сън.
— Точно така, скъпи — промълвила Кони, сякаш се бояла да не го събуди.
Осеяната с папки и досиета тронна зала била придобила по-скоро бедствен, отколкото триумфален вид. Гуилъм и Кони се взирали още цял час безмълвно в пространството или в снимката на Карла, а в това време Смайли проследил най-добросъвестно стъпките й. Светлината на настолната лампа подчертавала подпухналостта на надвесилото се под нея притеснено лице, пръстите му прехвърляли листовете и сегиз-тогиз се вдигали към устните му, за да намокри палеца си. На два-три пъти понечил да я погледне и отворил уста да каже нещо, но Кони имала готов отговор още преди да е произнесъл въпроса си. В съзнанието си тя вървяла редом с него по пътеката.
Когато свършил, Смайли се облегнал на стола, свалил очилата си и ги отрил — но не с широкия край на вратовръзката, както друг път, а с новата копринена кърпичка, подала се от джобчето на черното му сако, тъй като беше прекарал почти целия отминал ден на поредната си помирителна мисия при „братовчедите“. При тази му постъпка Кони изгледала с възторг Гуилъм и размърдала беззвучно устни: „Виж го какъв е сладък!“, любим неин израз по адрес на шефа й, който буквално вбесявал Гуилъм.
Следващите думи на Смайли обаче прозвучали като лек упрек:
— Независимо от всичко, Кони, факт е, че лондонското управление в действителност е изпратило до резидентурата ни във Виентян официално искане за разследване на случая.
— Което обаче е станало, преди да се намеси Бил — отвърнала тя.
Смайли, изглежда, не я чул, ами й подал през бюрото отворена преписка.
— На свой ред и от Виентян са изпратили подробен отговор. Така поне е отразено във входящия лист. Но никъде не го виждам. Къде може да е отишъл?
Кони не си направила труда да поеме подадената й папка.
— В шредера, дарлинг — казала и хвърлила доволен поглед на Гуилъм.
Навън се било съмнало и Гуилъм обиколил помещението да изгаси лампите.
А след обяда през същия ден се отбил в скромния игрален клуб в Уест Енд, където, сред вечната нощ на избрания от самия него занаят, Сам Колинс се борел с несгодите на пенсионерския живот. Гуилъм очаквал да го завари, както винаги, да инспектира следобедния сеанс на масата за бакара chemin de fer, затова се изненадал, когато го въвели в пищно обзаведен офис с надпис „Управител“. Сам се бил настанил зад луксозно бюро с доволната усмивка на преуспял човек през дима на обичайната му кафява цигара.
— Какво, по дяволите, става, Сам? — прошепнал театрално Гуилъм и се престорил, че се оглежда притеснено. — Да не си станал шеф на мафията? Боже Господи!
— Е, не се наложи чак дотам да стигна — отвърнал Сам със същата самодоволна усмивка. Навлякъл шлифер върху смокинга и повел Гуилъм по коридора. През аварийния изход излезли на улицата и се настанили на задната седалка на чакащото Гуилъм такси, а самият Гуилъм не можел да се начуди в себе си на степента, до която Сам се бил замогнал.
Всеки агент има свой си начин да прикрива чувствата си; номерът на Сам беше да се усмихва, да пуши по-бавно и да изпълва очите си с тъмен блясък на особено задоволство, докато приковаваше с тях събеседника си. Сам беше специалист по Азия, от старата школа в Цирка, с дългогодишен оперативен стаж: пет години в Борнео, шест в Бирма, още пет в Северен Тайланд и последно три в столицата на Лаос, Виентян — легендиран навсякъде, естествено, като общ търговец. Тайландците на два пъти го бяха подлагали на сериозен разпит, но накрая го бяха пуснали. От Саравак му се беше наложило да се измъкне по терлици. Дойдеше ли му музата, можеше да разправя до безкрай за пътешествията си сред северните планинци и племето шан, но рядко изпадаше в подобно настроение. Сам също беше пострадал покрай Хейдън. Преди около пет години ленивата му интелигентност беше направила Сам сериозен кандидат за повишение на петия етаж — дори според някои за поста на самия шеф, — но Хейдън беше застанал на страната на нелепия Пърси Алълайн. Така че вместо власт Сам получи възможността да гние на терена до момента, в който Хейдън намери повод да го отзове и да го уволни за някакво измислено провинение.