Клифърд Саймък
Довери ми своите скърби
Беше събота и вече клонеше към вечер, така че аз се настаних под навеса пред входната врата и реших да се напия както трябва. Бутилката си я държах подръка, настроението ми беше приповдигнато и се повдигаше все повече, когато изведнъж на алеята, която водеше към къщата, се появиха двама — пришълец и неговият робот.
Веднага се досетих, че това е пришълец. Общо взето, приличаше на човек, но по петите на хората не се мъкнат роботи.
Ако бях трезвен като кисела краставица, може би очите ми щяха леко да изскочат от орбитите — откъде ще се вземе пришълец на моята алея — и щях да се усъмня поне мъничко в това, което виждам. Но аз не бях трезвен или по-точно, бях вече не напълно трезвен.
Така че казах на пришълеца „Добър вечер“ и му предложих да поседне. А той отговори „Благодаря“ и седна.
— Ти също седни — обърнах се аз към робота и се поотместих, за да му направя място.
— Нека стои — отговори пришълецът. — Той не може да седи. Това е просто машина.
Роботът само звънна леко и повече нищо не каза.
— Пийни си — предложих аз и повдигнах бутилката, но пришълецът само поклати глава.
— Не смея — отговори той. — Метаболизмът не позволява.
Това е една от тези хитроумни думи, с които съм донякъде запознат. Когато работиш в болницата при доктор Ейбъл, без да искаш, понаучаваш някои медицински безсмислици.
— Колко жалко! — възкликнах аз. — Ще възразиш ли, ако аз си пийвам?
— Ни най-малко — каза пришълецът.
Е, и аз си пийнах както трябва. Явно чувствувах, че трябва да се натряскам до козирката. После оставих бутилката, изтрих си устните и попитах няма ли нещо друго, с което бих могъл да го почерпя. Ами че то от моя страна беше ужасно негостоприемно да седя и да се наливам с уиски, а на него даже и да не му предлагам.
— Можете да ми разкажете за този град — отговори пришълецът. — Мисля, че името му беше Милвил?
— Милвил, точно така. А какво ти е необходимо да знаеш за него?
— Всевъзможни тъжни истории — каза роботът. Той най-после се реши да заговори.
— Роботът не греши — потвърди пришълецът и се настани в поза, която явно изразяваше очакване. — Разкажете ми за всички тукашни беди и нещастия.
— А с какво да започна? — заинтересувах се аз.
— Защо не със себе си?
— С мен? С мен никога не са се случвали никакви нещастия. Цяла седмица мета в болницата, а в събота се напивам до смърт. В неделя ми се налага да изтрезнявам, за да започна в понеделник отново да мета. Повярвай ми, мистър — обясних му аз, — няма при мен нещастия. Аз стоя здраво на своето място. Свързвам двата края…
— Но сигурно има и други…
— Че има, има. През целия си живот не си чул толкова жалби, колкото днес са се разнесли в Милвил. Тук на всеки освен на мен се случват сума ти всякакви беди. Може би нямаше да е така, ако те не се блъскаха за тях наляво и надясно…
— Това и ми разкажете — прекъсна ме той.
Наложи се да отпия още веднъж и да му разкажа за вдовицата Фрай, която живее малко по-надолу по улицата. Разказах му как целият й живот е бил непрекъсната мъка: мъжът й избяга от нея, когато синчето й едва беше навършило три годинки, и тя взимаше пране и изжулваше пръстите си до кръв, за да се изхранят с детето, а после, когато синът й навърши тринайсет или четиринайсет, не повече, открадна лека кола и го изпратиха за две години в изправителния лагер в Глен Лейк.
— Това ли е всичко? — попита пришълецът.
— В общи линии, всичко — отговорих аз. — Но, разбира се, изпуснах многото цветисти и мрачни подробности, които така охотно разказва вдовицата. Ако я чуеш как тя самата говори за това…
— А вие можете ли да уредите това?
— Какво да уредя?
— Тя сама да ми разкаже за всичко.
— Не мога да обещая — заявих честно аз. — вдовицата няма високо мнение за мен. Тя с мен и да говори няма да иска.
— Не разбирам…
— Тя е достойна, богобоязлива жена — обясних му, — а аз съм подъл безделник. А освен това и пияница.
— Тя какво, не обича ли пияниците?
— Смята, че да пиеш е грях.
Пришълецът като че ли потрепера.
— Ясно. Виждам, навсякъде където погледнеш, все едно и също.
— Значи и при вас има такива като вдовицата Фрай?
— Не съвсем такива, но с такива възгледи.
— Е, какво пък — казах аз, като сръбнах още един път, — значи нямаме друг изход. Все някак ще издържим…
— Ще ви затрудни ли много — осведоми се пришълецът — да разкажете за още някого?
— Какво ти, съвсем не! — уверих го аз.
И му разказах за Елмър Троутър, който със зъби и нокти се докопа до юридическия факултет в Медисън и не се гнусеше от никаква работа, за да изкара пари за следването, тъй като няма родители. Той завърши курса, изкара изпита за адвокатско звание, върна се в Милвил и откри собствена кантора.