Аз не обясних на пришълеца как се случи така и защо, макар че за себе си винаги съм смятал, че на Елмър му беше дошло до гуша от беднотия и се хвана за първия шанс да натрупа пари. Никой сигурно не е разбирал по-добре от него, че сделката е нечестна, та той беше юрист, не какво да е. Обаче все едно, не отстъпи и го хванаха.
— И после какво? — попита пришълецът, затаил дъх. — Наказаха ли го?
И аз му разказах как Елмър го лишиха от адвокатски права, а Елиза Дженкинз разтрогна годежа и му върна пръстена, и се наложи Елмър да стане застрахователен агент и да влачи най-жалко съществуване. Как ли само не се мъчи да си върне адвокатската практика, но все нищо не излиза.
— Всичко ли записа? — запита робота пришълецът.
— Всичко е записано — отговори роботът.
— Какви потресаващи нюанси! — възкликна пришълецът. — Каква жестока, безутешна действителност!…
Аз така и не разбрах за какво говори и просто пак си пийнах.
А после продължих, без да чакам нови молби, и му разказах за Аманда Робинсън и нещастната й любов, и за това, как тя стана най-благонравната и унила милвилска стара мома. И за Абнър Джонс и неговите безкрайни неудачи: той никак не искаше да се раздели с убеждението, че се е родил велик изобретател, и семейството му живее в постоянен глад и кавги, а той само това си и знаеше, да изобретява…
— Каква скръб! — Възкликна пришълецът. — Каква удивителна планета!…
— Добре е да се въздържате вече — предупреди го роботът. — Известно ви е какво ще стане после…
— Само още една — примоли се пришълецът. — Аз съм съвсем добре. Една съвсем, съвсем последна…
— Виж какво — казах му аз, — нямам нищо против да ти разказвам клюки, щом това ти харесва. Но хайде отначало ти да ми разкажеш поне малко за себе си. Доколкото разбирам, ти си пришълец…
— Разбира се — отговори пришълецът.
— И си долетял при нас с космически кораб?
— Е, с нещо като кораб…
— Но ако ти си пришълец, как така говориш по нашенски толкова гладко?
— А, вие за това ли? — каза пришълецът. — Това не е много приятен въпрос за мен.
Роботът съкрушено поясни.
— Те го обраха до шушка.
— Значи си платил за това?
— Прекалено много — отговори роботът. — Те видяха, че няма търпение, и много вдигнаха цената.
— Но аз ще се разплатя с тях — добави пришълецът. — Ако не успея да извлека печалба от това пътуване, нека никога повече не ме наричат…
И той произнесе нещо дълго, засукано и съвършено безсмислено.
— Тебе така ли те наричат? — попитах аз.
— Разбира се. Но вие ме наричайте Уилбър. А робота… на робота може да му викате Лестър.
— Привет, момчета! — казах аз. — Много се радвам да се запозная с вас. Моето име е Сам.
И аз си пийнах още глътчица. Седяхме под навеса, и изгряваше луна, и светулки блещукаха сред храстите с люляк, и светът беше готов да затанцува. Досега никога в живота ми не ми е било толкова хубаво.
— Хайде още една — умоляващо произнесе Уилбър.
Тогава аз му преразказах няколко истории на болести, заимствувани от психиатрията. Стараех се да избирам по-тежки случаи и Уилбър започна да реве, а роботът заяви:
— Сам виждате каква я свършихте. Хвана го пиянска истерия.
Но тогава Уилбър изтри очи и съобщи, че всичко е наред и аз само да не спирам, а той ще се постарае по някакъв начин да се сдържа.
— Какво има? — попитах аз, леко удивен. — Ти напиваш ли се от тези тъжни истории?
— А вие какво мислехте? — отговори роботът Лестър. — За какво би седял иначе тук да слуша брътвежите ви?
— А ти също ли се напиваш? — осведомих се аз за Лестър.
— Разбира се, че не — отговори Уилбър. — Той е лишен от емоции. Това е просто машина.
Аз пийнах още един път и хубавичко обмислих всичко и всичко ми стана ясно като бял ден. И доверих на Уилбър своята философия за живота:
— Днес е събота вечер, точно време да се налочиш и да поплачеш на нечие рамо. Така че, давай…
— Аз съм за — изхлипа Уилбър, — докато езикът ви се обръща, аз съм за…
Лестър звънна леко, вероятно за да изрази недоволството си, но замълча.
— Запиши всяка дума — заповяда Уилбър на робота. — Ще изкараме от това милион. Трябва да си възвърна всичко, което платих за обучението. — Той тежко въздъхна. — Не, не съжалявам за парите. Каква прелестна, преизпълнена със скърби планета!
И аз откарах и повече не намалих оборотите, нощта ставаше все по-кратка с всяка благословена минута.
Някъде към полунощ аз така се натрясках, че едва се държах на крака, а Уилбър хълцаше през сълзи и ние по общо съгласие се предадохме. Изкачихме стълбите и прегърнати влязохме през вратата в къщи, по-точно аз загубих Уилбър по пътя, но някак си се добрах до кревата и повече нищо не помня.