— Е, какво пък — казах й аз, — радвам се да чуя това от вас. Но как издържа той такъв товар?
Вдовицата се приближи още към мен и сниши гласа си до шепот.
— Според мен той изнемогва. Бих казала… бих казала, че той е в състояние на опиянение, ако не се страхувах, че ще го обидя.
Аз бързичко погледнах часовника си.
— Леле мале! — изтръгна се от мен.
Беше вече почти четири часът следобед. Уилбър е преседял там шест или седем часа без прекъсване, поглъщайки безразборно всички скърби, които може да му предложи това градче. Сега той много ясно се е натряскал до козирката.
Хвърлих се към вратата и съвсем навреме: Уилбър седеше на стълбите, сълзи течаха по лицето му и слушаше не кой да е, а Джек Ритър — по-нахален лъжец от стария Джек няма да срещнете нито в нашия щат, нито в съседните. Той навярно затрупваше Уилбър с пълни измислици, които съчиняваше в момента.
— Извинявай, Джек — подхвърлих аз и вдигнах Уилбър на крака.
— Но аз точно му говорех за…
— Върви си в къщи! — изшътках му аз. — И останалите също! Вие сте го напили до козирката…
— Мистър Сам — призна Лестър, — колко се радвам, че дойдохте. Мене той въобще не ме слуша.
Вдовицата Фрай придържаше вратата, а аз довлякох Уилбър вътре и го положих на леглото си, за да си отспи. Вдовицата ме чакаше на стълбите.
— Знаете ли, Самюъл — каза тя, — приготвила съм пилета за вечеря. Те са повече, отколкото бих могла да изям сама. Не искате ли да дойдете и да ми направите компания?
За миг просто онемях. После поклатих глава.
— Благодаря за поканата, но трябва да се грижа за Уилбър. На робота той не обръща нула внимание.
Вдовицата беше разочарована.
— Може би някой друг път?
— Да, някой друг път.
Когато тя се отдалечи, излязох отново и поканих Лестър в къщи.
— Можеш ли да седиш — попитах го аз, — или само стоиш?
— Само стоя — отговори Лестър.
Тогава се успокоих, нека си стои, и сам седнах в стола-люлка.
— Какво яде Уилбър? — попитах аз. — Сигурно е огладнял.
Роботът отвори една вратичка в средата на гърдите си и извади бутилчица със странен вид. Разклати я и чух как вътре нещо задрънка.
— Това е неговата храна — Каза Лестър. — Приема по една бутилчица на ден.
Лестър вече се канеше да постави бутилчицата обратно. Когато от вратичката изпадна претъпкана обемиста пачка. Роботът се наведе и я вдигна.
— Пари — поясни той.
— Значи при вас там също има пари?
— Тези ни ги дадоха, като минахме обучението. Стодоларови банкноти.
— Стодоларови!…
— Иначе би се получило прекалено обемисто — учтиво отговори Лестър, напъха парите и бутилчицата обратно в дълбините на гърдите си и затвори вратичката.
Аз седях като ударен. Стодолароки банкноти!…
— Лестър — посъветвах го аз, — не би трябвало да показваш тези пари на който ти падне. Няма да мине дълго и ще се опитат да ги откраднат.
— Знам — отговори Лестър. — И ги пазя добре.
Той се потупа по гърдите. Такова потупване без проблеми може да откъсне главата на човек.
Аз седях, полюлявах се в креслото и от изобилието на разни мисли ми се струваше, че мозъкът ми също се люлее — назад в такт с креслото. Първо, Уилбър със своя дивашки начин на напиване, второ, поведението на вдовицата Фрай, а още и тези стодоларови банкноти.
Особено стодоларовите банкноти.
— Слушай, каква е тази работа с вашето обучение? — поинтересувах се аз. — Ти спомена, че било нелегално…
— Възможно най-нелегалното — отговори Лестър. — С това се занимава един извратен тип, който се е прокраднал тук и е записал всичко на лента, а сега тайничко търгува…
— Но защо се е прокраднал? Защо тайничко?
— Забранена зона — отговори Лестър. — Извън пределите на разрешеното. Зад позволената черта. Ясно ли се изразявам?
— И този извратен тип се е досетил, че може да ви продаде информацията, записана на лента, и това… как го нарече?
— Модел на чужда култура — отговори Лестър. — Логиката ви води по верен път, само че в действителност не е толкова просто.
— Сигурно не е — съгласих се аз. — И този извратен тип грабна паричките ви, нали?
— Точно така. Заграби сума ти пари.
Поседях още малко, после отидох да нагледам Уилбър. Той спеше непробудно, при вдишване всмукваше мустаците си в сомовата си паст, а при издишване ги изплюваше обратно. Тогава се отправих към кухнята и си приготвих обяд.
Тъкмо хапнах, когато на вратата се почука. Този път се оказа доктор Ейбъл от болницата.
— Добър вечер, док — казах аз. — Сега ще донеса нещо за пиене.
— Ще мина и без пиене — откликна док. — По-добре ми покажи твоя пришълец.