Той отиде в стаята, видя Лестър и така си и замръзна. Лестър, изглежда, разбра, че докторът е удивен не на шега, и се постара веднага да го успокои.
— Аз съм така нареченият робот на пришълеца. Независимо от очевидния факт, че съм просто машина, аз съм в същото време и предан слуга. Ако искате да ни доверите скърбите си, можете конфиденциално да ги съобщите на мен. А аз няма да пропусна да ги предам на господаря си.
Докторът като че ли леко се олюля, но все пак се задържа на крака.
— Всякакви скърби ли приемате — попита той, — или предпочитате някакъв особен вид?
— Господарят — отговори Лестър — предпочита дълбоката печал, но не се отказва и от скърби от всякакъв друг вид.
— Уилбър се натрясква от тях — вметнах аз. — Сега е в спалнята, спи след запоя.
— Освен това — продължаваше Лестър, — между нас казано, такава стока не е трудно и да се продаде. При нас, в къщи, ще се намерят не малко страстни търсачи на първокачествени мъки, присъщи за дадена планета.
Веждите на доктора излетяха така високо, че почти докоснаха косата му.
— Всичко е честно и почтено — уверих го аз. — Без никакви фокуси. Искате ли да видите Уилбър?
Док кимна, поведох го към леглото и ние застинахме до възглавницата, като гледахме Уилбър от горе на долу. Изтегнатият спящ пришълец представляваше доста отвратително зрелище.
Док вдигна ръка към челото си и със сила я прекара през лицето си, разтегляйки челюст и придобивайки сходство с хрътка. Големите му, тлъсти, увиснали устни издадоха под дланта жвакащ звук.
— Проклет да съм! — произнесе док.
И се обърна, и излезе от спалнята, а аз се повлякох след него. Той, без да спира, се отправи към вратата и излезе навън. Спусна се донякъде по алеята, спря и ме дочака. А после внезапно протегна ръка и ме хвана за ризата — тя така се изпъна, че едва не се скъса.
— Сам — каза той, — ти работиш при мен от много години и вече си доста стар. Повечето хора на мое място биха те уволнили и биха си взели някой по-млад. Аз съм в правото си да те уволня в минутата, в която пожелая.
— Навярно е така — отговорих аз и изпитах гнусно чувство, защото досега никога не се бях замислял, че някога ще ме уволнят. Мета си съвестно в болницата и не бягам от мръсна работа. Представете си колко ще бъде гадно, когато дойде поредната събота, а аз нямам пари за пийване!
— Ти беше предан и честен работник — продължаваше междувременно докторът, вкопчил се в ризата ми, — а аз добър шеф. Винаги съм ти давал бутилка за Коледа и още една за Великден.
— Съвсем вярно — потвърдих аз. — Всичко до последната дума.
— Ти няма да започнеш да мамиш своя приятел, доктора — каза док. — Всички останали в това глупаво градче може, но своя приятел доктора — не.
— Но, док — запротестирах, — аз въобще никого не мамя…
Док накрая отпусна ризата ми.
— Бог да е с теб, аз и не мисля, че лъжеш. Всичко ли е действително така, както ми говориха? Той седи и изслушва чуждите беди, и тези, които са поговорили с него, започват да се чувствуват по-добре?
— Вдовицата Фрай уверява, че да. Казва, че като поседяла с него, грижите като че ли отлетели.
— Святата истина, Сам?
— Святата истина.
Доктор Ейбъл се развълнува. Той отново ме хвана за ризата.
— Ти не виждаш ли какво ни е паднало от небето? — едва не закрещя той.
— На нас? — запитах аз.
Той не ми обърна внимание.
— Най-великия психиатър — изрече док, — когото някога светът е познавал! Най-големият принос в психиатрията от самото начало на света. Разбираш ли накъде бия?
— Да, разбирам — казах аз, макар че въобще нищо не разбирах.
— Най-много — изрече док — чокечесткото се нуждае от някой или нещо, на когото или на каквото да може да прехвърли грижите си. Някой, който с едно магическо докосване да прогони всички тревоги. Цялата работа тук, разбира се, е в изповедта — в това, символично да прехвърлиш своя товар на чуждите плещи. Един и същи принцип работи в църковната изповедалня, в професионалната психиатрия и в дружбата — дружбата е дълбока и здрава само тогава, когато на рамото на приятеля може да се поплаче…
— Док, вие сте прав — казах аз, като започнах по малко да загрявам каква е работата.
— Бедата е там, че приемащият изповедта също е човек. И по човешки е ограничен, а на този, който се изповядва, това му е известно. Не е по силата на изповедника да гарантира, че ще съумее да сподели всяко нещастие, всяка страст. А тук пред нас е нещо принципно различно. Пришълецът е същество от звездите, не е свързан с човешките предразсъдъци. От самото определение следва, че той е в състояние да приеме всякакви скърби и да ги събере в своето нечовешко естество…