— Док — закрещях аз, — ако можехте да получите Уилбър в болницата!…
Док мислено потриваше ръце.
— Точно за това мислех и аз.
С какво удоволствие бих се ритнал по задника за глупашкия си възторг! После напрегнах сили, само и само да си възвърна загубените позиции.
— Не знам, док. С Уилбър сигурно няма да се договорим.
— Е, какво, дай да се върнем и да опитаме.
— Не знам — заопъвах се аз.
— Не трябва да се губи нито минута. На сутринта слуховете ще плъзнат на много мили наоколо и тук няма да може да се диша от репортери, телевизионни фургони и бог знае още какво. Ще нахлуят учени сополанковци, правителствени агенти и работата ще се изплъзне от ръцете ни.
— По-добре да поговоря с него на четири очи — казах аз. — Той сега не плаче, и да ми напомня, че ние с него сме стари приятели и той винаги ми е оставял бутилка за Коледа и още една за Великден.
Вече смятах да изляза от стаята… и се вкамених.
На вратата стоеше втори Уилбър. Макар че, щом се вгледах в него по-внимателно, веднага улових някои разлики. И не успя новият Уилбър и дума да изговори, не успя и крачка да пристъпи, когато изпитах тягостното чувство, че всичко отиде по дяволите.
— Добър вечер, сър — казах аз. — Много мило от ваша страна да наминете към мен.
На него и окото му не мигна.
— Както виждам, имате гости. Много ми е мъчно, но ще се наложи да се разделите с тях.
Лестър зазвънтя зад гърба ми, като че ли му се разглобиха тенекиите, а Уилбър се изпъна, като че ли глътна бастун, и побеля като платно.
— Но защо така? — застъпих се аз. — Те едва пристигнаха…
— Вие не долавяте същността на нещата — съобщи пришълецът, който стоеше при вратата. — Те са нарушители на закона. Аз съм упълномощен да ги заловя.
— Приятел — обърнах се към Уилбър, — искрено съжалявам. Така си и знаех, че нищо няма да излезе.
— Сега — заяви на Уилбър вторият пришълец — вие окончателно се убедихте в това и престанете с вашите опити…
Всичко беше от ясно по-ясно, ако поне малко си поразмърдаш мозъка — даже е учудващо, че не се досетих за това по-рано. Та нали, ако Земята е забранена за авантюристите, които са събрали информация за обучението на Уилбър, то още повече…
— Мистър — обърнах се аз към този пришълец, който заседна на вратата, — тук има някои неща, за които вие очевидно не си давате сметка. Не бихме ли могли ние с вас да обсъдим тази работа насаме?
— Бих се радвал — отговори изключително вежливо пришълецът, — но, моля ви, разберете, че аз съм задължен да изпълня дълга си.
— Но точно за това става дума — казах аз.
Пришълецът се отдели от вратата, даде знак и в стаята се втурнаха два робота, до този момент стояли зад вратата, където не ги бях видял.
— Мерките за безопасност са взети — заяви пришълецът — и ние сме в правото си да се оттеглим за разговор. Готов съм да ви изслушам с най-голямо внимание…
Запътих се към кухнята и той ме последва. Седнах на един стол, а той седна срещу мен.
— Трябва да ви поднеса извиненията си — сериозно каза той. — Този негодник е проникнал на вашата планета и лично при вас по нечестен начин.
— Мистър — казах му аз в отговор, — вие съвсем не ме разбрахте. На мен този ваш преследван от закона ми харесва.
— Харесва ви? — попита той потресен. — Но това е немислимо! Той е долен пияница, освен това…
— Освен това — довърших аз вместо пришълеца, взимайки инициативата — той ни носи огромна полза!
Пришълецът като че ли го удари ток.
— Вие не знаете какво говорите! Той измъква от вас скърбите ви и ги смуче по най-отвратителен начин, записва ги на лента, за да ги преживява отново и отново за ваш вечен срам, и освен това…
— Това съвсем не е така! — креснах аз. — Ние имаме полза, когато измъкваме своите скърби и ги изваждаме на показ…
— Отвратително! Освен това нескромно! — той се запъна. — Какво казахте?…
— Записването на нашите скърби ни е от полза — произнесох аз с най-голямата си възможна тържественост. — Това е въпрос на светоусещане.
Пришълецът се удари с длан по челото и перата около сомовата му паст щръкнаха и затрептяха.
— Нима е възможно това да е истина? — каза той, обзет от ужас. — Ако една цивилизация е толкова примитивна, така потънала в грехове и безсрамие…
— Като нас например — подкрепих го аз.
— На нашата планета — заяви пришълецът — няма нито тревоги, нито скърби. Или поне във всеки случай не много. Ние сме съвършено приспособени за живота.
— А такива като Уилбър?
— Уилбър?
— Вашият приятел. Който е в стаята — поясних аз. — Не можех да изговоря името му, така че го наричам Уилбър. Впрочем…