Преди да прекрачи прага, той се обърна към мен.
— Тук има нещо гнило — каза той, — но само да разбера каква е работата, ще се върна и ще ти одера кожата.
Не обелих и дума, просто стоях и слушах как стъпките им хрущят по чакъла на алеята. Когато чух, че колата замина, запътих се към кухнята и извадих бутилката.
Обърнах половин дузина глътки една след друга. После се отпуснах на стола до кухненската маса и се опитах да се съвзема. За тази цел изсмуках още половин дузина глътки, но на почивки.
После се заех да размишлявам за всички онези Уилбъровци, които Джейк се съгласи да изпрати на Земята, и съжалих, че не успях поне малко да го издоя. Но аз чисто и просто не успях — той скочи и изчезна в мига, в който възнамерявах да пристъпя към работа.
Оставаше само да се надявам, че ще ги изпрати при мен — или пред навеса, или на алеята, — макар че той нищо подобно не беше обещавал. Какъв ми е интересът, ако той вземе и ги захвърли където му падне!
Недоумявах кога ще ги изпрати и колко ще се окажат в крайна сметка. Някакво време, ясно, че ще му потрябва — нали преди да ги изпрати на Земята, трябва да мине с тях курс на обучение. А що се отнася до броя им, тук се губех в догадки. От думите на Джейк горе-долу би следвало, че ще се съберат около двадесет, ако не и повече. С такъв отряд няма да бъде трудно да изкарам огромни пари, ако, разбира се, подхвана работата както трябва.
Впрочем, като стана дума за това, и така се оформи кръгла сумичка.
Измъкнах от джоба пачката стодоларови банкноти и се опитах да ги преброя точно, но не успявах да запомня. Бях пиян, и то дори не в събота, а в неделя. Останал бях без работа, затова сега можех да се натрясквам всеки ден, когато пожелаех.
Така си и седях, посръбвайки от бутилката, докато не изключих.
Събудих се от чудовищен грохот и не разбрах веднага къде съм. След известно време съобразих, че съм заспал до кухненската маса — вратът ми се беше схванал, а и махмурлукът ми беше, по-страшен не можеш и да измислиш.
Криво-ляво се вдигнах на крака и погледнах часовника. Девет и десет.
А грохотът продължаваше.
Добрах се от кухнята в стаята, после отворих входната врата. Вдовицата Фрай едва не се просна на пода — така яростно удряше по вратата.
— Самюъл — задъхвайки се, произнесе тя, — чу ли?
— Нищо не съм чул — отговорих й аз, — докато вие не започнахте да барабаните по вратата.
— Не това, по радиото!
— Вие знаете, по дяволите, че нямам нито радио, нито телефон, нито телевизор. Нямам време за всяка нова модерна безсмислица…
— За пришълците — каза тя. — За точно такива като твоя. За славните, добри, отзивчиви пришълци. Те са навсякъде. Навсякъде по цялата Земя. Те са много, където и да погледнеш. Хиляди. А може и милиони.
Аз се хвърлих покрай нея към вратата.
Пришълците седяха на всеки праг нагоре и надолу по улицата, ходеха напред-назад по места, а недалеч, на площадчето, се бяха събрали на групичка и си играеха, гонеха се с всички сили един друг.
— И така сега е навсякъде! — истерично каза вдовицата Фрай. — По радиото точно така и съобщиха. Те сега са достатъчно, за да може всеки на Земята да си има свой собствен пришълец. Е, не е ли чудо?
„Мръсният мошеник Джейк“ — изругах аз наум. А говореше, като че ли те са съвсем-съвсем малко, биеше се в гърдите — моля, цивилизацията им е толкова културна и съвършена, че и хаховци почти не са останали…
Макар че, честно казано, бройка не беше споменавал. И може всички, които е изхвърлил на Земята, да са само прашинка в сравнение с числеността на цивилизацията им, ако се вземе цялата.
И тогава внезапно си спомних още нещо. Извадих от джоба часовника си и го погледнах отново. Беше само девет и четвърт.
— Мисис Фрай — скокнах аз, — извинете ме. Имам бърза работа и трябва да бягам…
Хукнах надолу по улицата колкото можех по-бързо. Един от Уилбъровците се отдели от групата и препусна заедно с мен.
— Мистър — попита той, — нямате ли скърби, които бихте искали да ми доверите?
— Не — пропъдих го с ръка аз, — нямам никакви скърби.
— Или поне грижи?
— Грижи също нямам.
Тогава ми дойде на ум, че грижа има, и то още каква… И не само за мен, за цялата планета.
Защото с помощта на всички тези Уилбъровци, които Джейк е изпратил на Земята, при нас скоро няма да остане ни един наш луд. Няма да остане никой, който да бъде от нещо опечален или загрижен. Ех, и такава скука ще настъпи, да не дава господ!
Но все едно, на мен не ми беше до това. Носех се по улицата с максимална скорост, колкото ме държаха краката. Длъжен бях да попадна в банката, преди док да успее да анулира платежа по чека за седем хиляди долара.