Джек Лондон
Доверие
Развързаха всички въжета и „Сиатъл“ започна бавно да се отдалечава от брега. Палубите на парахода бяха отрупани с големи купчини стока и багаж и претъпкани от пъстра тълпа индианци, кучета, водачи на кучета, авантюристи, търговци и упътили се за в къщи златотърсачи. Голяма част от жителите на Доусън се бяха наредили край брега, за да се сбогуват със своите близки. Когато изтеглиха трапа и носът на парахода се вряза в течението, глъчката стана нетърпима. В последния момент на раздялата всички си спомниха разни забравени поръчки и започнаха да се провикват през непрестанно растящата между парахода и брега водна ивица. Луис Вондел подръпваше с една ръка рижите си мустаци, а с другата отпуснато помахваше на приятелите си на брега, когато изведнъж си спомни за нещо и се втурна към перилата.
— Ей, Фред — изкрещя той. — Ей, Фред! Въпросният Фред разбута с рамената си първата редица на застаналите по брега изпращачи и се опита да долови думите на Бондел. Лицето на Луис почервеня от напразните усилия да го чуят. При това водната бразда между парахода и брега продължаваше непрестанно да се разширява.
— Капитан Скот! — извика той към кабината на кормчията. — Спрете парахода!
Гонговете удариха, голямото колело на кърмата се превъртя обратно и параходът спря. Всички хора по брега и на палубата побързаха да се възползуват от внезапното спиране на парахода, за да разменят последните току-що дошли в главите им неотложни мисли. Усилието на Луис Бондел да го чуят от брега сега стана съвсем напразно. Носът на „Сиатъл“ промени посоката си и взе да се завърта бавно по течението. Наложи се капитан Скот да придвижи парахода малко напред, да го завърти срещу течението и отново да спре. Фигурата на капитана в кормчийската кабина изчезна и миг след това се появи отново с голям мегафон пред устата си.
Сега гласът на капитан Скот стана изключително силен. Той извика „Тишина“ на тълпите, събрани на палубата и на брега, с такава сила, че гласът му можеше да се чуе чак до върха на планината Еленова кожа и до Клондайк. Тази официална забележка откъм кормчийската кабина усмири веднага врявата.
— А сега какво искате да кажете? — попита капитан Скот.
— Съобщете на Фред Чърчил, той е оттатък на брега, кажете му да отиде при Макдоналд. В неговата каса има една моя чанта. Нека я вземе и донесе у дома, когато си тръгне оттук.
В настъпилата тишина капитан Скот предаде съобщението на брега чрез мегафона.
— Ей, Фред Чърчил, отидете при Макдоналд… в неговата каса… малка чанта… собственост на Луис Вондел… много важна. Вземете я, когато си тръгнете към дома. Разбрахте ли?
Чърчил размаха ръка в знак, че е разбрал. Всъщност, ако Макдоналд, който живееше на около половин миля от това място, бе отворил в този момент прозореца си, също щеше да чуе всичко. Врявата от човешки гласове отново се надигна, гонговете удариха и „Сиатъл“ продължи пътя си, навлезе в течението, завъртя се около кърмата и пое курс към Юкон. Бондел и Чърчил размахваха ръка за сбогом до последния миг, като с това изразяваха привързаността си един към друг.
Това се случи към средата на лятото. През есента на същата година параходът „У. Х. Уилис“ потегли нагоре по Юкон, натоварил на борда си двеста пътници, упътили се към дома си. Сред тях бе и Чърчил. Чантата на Луис Бондел се намираше в каютата му, поставена в една торба с дрехи. Чантата беше малка, изработена от кожа, но съдържанието й, което тежеше около четиридесет фунта, винаги караше Чърчил да се озърта неспокойно, когато се отдалечаваше на по-голямо разстояние от нея. Мъжът от съседната каюта носеше цяло състояние от златен прах, което също беше скрил в една торба с дрехи. Двамата решиха да стоят на стража. Докато единият от тях слизаше долу да се нахрани, другият наблюдаваше вратите и на двете каюти. Когато на Чърчил му се доиграеше вист1, вторият поемаше дежурството; когато другият човек пожелаеше да разведри душата си, Чърчил се зачиташе в един стар вестник отпреди четири месеца, седнал на походно столче между двете врати.
Времето предсказваше ранна зима и пътниците от зори до късен мрак спореха дали ще успеят да се измъкнат, преди всичко да замръзне, или ще бъдат принудени да изоставят парахода и да продължат по-нататък по леда. Параходът често спираше и това дразнеше хората. Машините на два пъти се повреждаха и се наложи да ги поправят, а през това време във въздуха прехвръкваха снежинки и ги предупреждаваха за неизбежността на зимата. Девет пъти се опитва „У. Х. Уилис“ да изкачи праговете на Петте пръста със своите повредени машини и когато най-сетне успя, беше закъснял с цели четири дни от разписанието. Въпросът, който възникна, бе дали параходът „Флора“ ще ги чака над пролома Бокс.2 Участъкът между края на праговете на Петте пръста и началото на пролома Бокс бе непроходим за параходи, затова пътниците се прехвърляха пешком от единия на другия параход, като заобикаляха праговете. В страната нямаше телефони, следователно не съществуваше никакъв начин да се съобщи на чакащата „Флора“, че „Уилис“ е закъснял с четири дни, но е на път да пристигне.